Свидетел по делото

Татко ме е учил да се пазя от среща със съдебната система и с всички сили да избягвам да се забърквам със съмнителни типове. Днешното ми присъствие в Софийски районен съд като свидетел по дело номер.... ме убеди, че срещата с представителите на Закона по един или друг начин е едно от най-лошите неща, които човек може да си причини сам.

Само да уточня, че не контактите ми със съмнителни типове ме заведоха в съда. Аз съм от добрите момичета, които се вслушват, макар и само с едното ухо, в татковите съвети.

Видът на делото е такова, че трябваше да присъстваме всички съсобственици на етажната ни собственост. Делото беше насрочено за 13 часа, но аз с учудване разбрах, че в същия час и зала трябва да се гледат още 3 дела. За момент си спомних за държавния си изпит, на който ни изпитваха по двама в една стая и аз, вместо да мисля за френските панаири, слушах в унес как колегата ми разказва на другата комисия за екологичното производство на тор във Франция.

Оказа се, че делата винаги се насрочвали по няколко за един и същи час, за да не се губи време и ако някое свърши предварително, да започва следващото, като свидетелите и подсъдимите имат възможност да обменят впечатления докато чакат.

След около половин час размяна на съседски клюки, разминаване с оковани в белезници младежи и облечени в червени тоги русокоси съдийки, от „нашата“ зала се показа една дама, която започна да ни вика поименно за явяване на делото. Като стигна до моето име, прочете само „Кара“ и замлъкна, но фамилията ми винаги е предизвиквала трудности. Подсказах й как точно се казвам и тя с усмивка ме покани да вляза.

Озовахме се в амфитеатрална зала, потънала в сумрак. Единствената лампа светеше точно над главата на съдията, който беше забил поглед в дебела папка, също като на филм.

И тук свършват приликите с филмите. Вместо да има разпалени адвокатски пледоарии, както си представят всички фенове на Али Макбийл и Закрилникът, започна процедурна проверка на повиканите свидетели. Този път бях извикана като „Валентина“, но с добре школуван глас поправих досадната грешка. Обръщението „Ваша чест“ го казах на ум, знам ли дали съдията харесва Калиста Флокхарт.

Един по един се изправяхме, казвахме, че присъстваме и оставяхме лична карта на бюрото пред съдията. Макар че бях само свидетел, честно да си кажа, попритесних се. Представих си колко кратък е пътят от тук до затвора за някои хора и тръпки ме побиха.

Положението стана още по-сюрреалистично, когато съдията повика по име наш възрастен съсед, починал наскоро. Синът му уведоми съдията за този факт, а той вдигна поглед от книжата и подозрително попита „Сигурно ли е това?“. Стъписан, съседът ми обясни, че е абсолютно сигурен, за съжаление, и в залата настъпи неловко мълчание.

След като приключи проверката на свидетелите и се видя, че някои отсъстват, съдията реши, съвсем правомерно, както разбрах, че не може да даде ход на делото и го отложи за Никулден. Отново започна да изрежда имената на всички ни, за да бъдат записани в архивите на делото, отново ми сбърка името и превърна набързо г-жа Минковска на г-н Минковски, но това са бели кахъри, както казва баба.

След като излязохме от залата, трябваше някак си да открия четвъртия етаж, на който някой да ми подпечата призовката, която удостоверява, че наистина съм била на дело, а не съм отсъствала от работа, за да гледам сериали и да си поспя следобед.

Казвам „открия“ четвъртия етаж, защото това се оказа нелека задача. Сградата на Районния съд преди е била университет или факултет, нещо такова, и архитектите са решили, че няма нужда от асансьори, защото студентите са млади хора, стъпалата не ги плашат.

Аз от стъпалата не се уплаших, но обърканите коридори и липсата на разбираеми надписи по вратите ме смутиха сериозно. След като попитах четирима човека за правилната посока, открих стаята, която търся. Имаше няколко гишета, с няколко лелки зад стъклата и хиляди дебели папки, надписани с маркер.

Любезно обясних на първата дама за какво съм дошла, но тя ме нахока, че „моят“ съдебен състав не бил при нея, а при колежката й. Извиних се, че не съм запозната с тънкостите на съдебната ни система и най-сетне получих въпросния печат.

Изскочих от учреждението (обожавам тази дума) с такава скорост, че Ивет Лалова би ми завидяла. Подозрението ми, че съдебните процеси и адвокатските пледоарии са интересни само по телевизията, се превърна в дълбоко убеждение. И романите на Гришам май не ми харесват вече толкова много...