Нагоре по стълбата, която води надолу

Във входа има три от описаните устройства. Едното не работи много отдавна или поне така си мисля. Другите две работят от време на време, очевидно има нещо общо с атмосферното налягане, влажността на въздуха, въртенето на Земята и нивото на река Дунав, в сантиметри.

Навремето, когато асансьорите във вход Б не работеха, хората притичваха до вход В и ползваха тамошните, качвайки се някъде до покрива и после се прехвърляха през някакъв коридор в своя си вход. Дето се вика, асаньори до 22-я етаж няма, ама си имат топла връзка между входовете. Как ще се добереш до покрива, си е твоя лична, персионална, както казваше една позната, работа. Сега обаче топлата връзка вече е студена, тоест – нема коридор. Зазидан е, май.

Затова си стоя аз пред асансьорите във вход Б заедно с половината жители на входа. Всеки споделя с другия информацията, която има за техническите проблеми на елеватора. „Ей са дойде техник“, успокоително казва един от членовете на самовъзникналото гражданско микрообщество. А, не мерси, ако ще и трима техници да дойдат, аз на това чудо няма да се кача.

Звъня на хората, при които отивам. Нямате асансьори, викам, сори. Няма да се виждаме. Освен, хрумва ми гениалната мисъл, да се покатеря на кофража на строящия се до блока им Мол ъф София /извинете/, и оттам да скокна в кухнята им. Като Сергей Бубка, Стефка Костадинова и Буратино в едно.

Ама като гледам докъде е стигнало строителството, с този неконвенционален метод на изкачване ще стигна максимум докъм 12-я етаж. Оттам ще трябва да питам някой от алпинистите, дето санират апартаментите, дали не може да ме метне до 19-я етаж с неговото столче.

Защото, ако тръгна да катеря 19 етажа пеша, трябва да се подготвя предварително, да взема манерка с топла супа, шоколад и сандвич със салам за из път.

Ех, че работа. От време на време светва някоя лампичка на асансьора и ни уведомява, че е на 16-я етаж. Опитните жители на входа обаче си знаят работата. Залепят ухо на двойната метална врата на устройството и слушат. Май се движи, вика единият. Предположението му се оказва вярно, щото лампичката пак светва. 14-и етаж! Е, минаха 5 минути между 16 и 14-я, ама пак е нещо.

Докато чакаме превозното средство, съседите обсъждат горещи проблеми, като вратичките на пощенските кутии. Съчувствам им, защото и ние си имаме такъв в нашия си вход. Добре, че са мобилните комуникации, та си говоря с хората, които ме чакат там, горе.

Как е там, питам, тука сме добре. Ако го закършим много, ще си повикаме през джамовете, колкото да ви видя – с един бинокъл таман ще ви фокусирам добре на прозореца на 19-я етаж.

В този момент на леко отчаяние се чува грохот, трясък и изведнъж дверите на асансьора се отварят, разкривайки прекрасната гледка на техник с чанта, а светлината от изкъртената крушка му придава божествен, небесен ореол. Всички му се радваме и искаме да го докоснем, ама ни е страх на пристъпим прага на машината.

Вие нали сте техникът, питам аз, за да съм сигурна. Кокетно го поглеждам, в стил – като съм с вас, няма да ме е толкова страх да се возим или поне това си внушавам. Влизаме вътре, вратите почват да се затварят. Хайде, сбогом, викаме на тези, които останаха отвън.

Усещам, че ми избива един обрив на врата. Винаги, като се изнервя, и ме избиват плюски. Почвам да се дръгна, ама гледам да не клатя асансьора много-много. Пътуваме и почтително мълчим.

Разглеждам надписите по стените. БЕРОЕ е върхът. Joint. Супер, наистина, може би не е зле да свием един за из път, ама ако заседнем, ще се издушим. Всеки е вперил поглед в лампичките. Не светят всичките, така че като стигнеш десетия, индикации за това къде се намираш ще има чак на 15-я.

О, щастие. Пристигаме на 19-я, аз вече съм се заредила пред вратите. Като куче, което чака стопанинът му да се прибере и да го изведе да се изпикае в кварталната градинка. Всичко хубаво, викам на техника и останалите пътници. Успех, сполай и лек път. Изскачам като ощипана и веднъж стъпила на твърда земя, плюските започват да спадат.

Пътешествието в едната посока приключи, успешно. Гледката на София от 19-я етаж разсейва мрачните ми мисли за пътя обратно. В краен случай ще използвам варианта с Мол ъф София.

Като гледам строежа отгоре, с малко повече гъвкавост в кръста ще се добера до мястото, където ще е триизмерното кино. Или ще чакам да го достроят. Твърдят, че към пролетта на 2006 година ще е готово. А дотогава и асансьорите може да са оправили.