Сбогом, любов...

Всеки, допирал жадни устни до чаша, налята от запотената цилиндрична, неорелефена бутилка, усещал експлозията на мехурчета в гърлото си, докато кехлибарената течност бушува дълбоко в него, за да утоли и най-свирепата жажда и остави тънък леко кисел лимонов вкус, знае, че само една бутилка с Кока Кола 1,5 л можеше да го направи. Единствено бутилката от 1,5 л можеше да достави такова удоволствие на истинския фен и то от първата до последната чаша.

Винаги съм се чудил на себе си и съм бил убеден, че съм някакво психо, очевидно, щом само аз виждам разлика в качеството, но, съгласете се, че повечето хора дори не правят разлика между Кока Кола и Пепси. Има хора които твърдят, че дори гаражната кòла почти се доближава да оригинала, което си е вече чист абсурд и светотатство в очите на хора като мен.

През годините обаче намерих силен брой привърженици, които също бяха стигнали сами до заключението, че Кока Кола от литър и половина е най-доброто от компанията на нашия пазар. Колко често сте виждали реклама на Кока Кола от 1,5 литра по телевизията или каквато и да е друга медия? Не сте, нали?

Защото се рекламират само нещата, които трудно се продават сами. Само съвършените неща се продават сами. Поисках отговор от самата компания, но ми казаха, че според направено проучване сред потребителите новата разфасовка от 1,25 л вършела същата работа и много се харесвала. Ясно е, че масата винаги се лъже. Ясно е, че масовият вкус налага чалга и ракия, а не класически опери и изтънчени вина.

Но какво остава за истинските ценители и къде е техният глас?

За да ви вкарам по-навътре в историята, ще ви разкажа какво е Кока Кола за мен. Началото бе поставено през 81-а, когато бях едва на 2 години. Бях возен в количка с дунапренена седалка и носех чепици с цип.

Майка ми и една нейна приятелка с дете на моята възраст ни водеха на сладкарница, където ме черпеха с пасти и Кока Кола в онези малките бутилчици. Ако имахме късмет ни даваха и сламки. По онова време мразех тази напитка толкова много, че Иванчо (моят приятел и колега по количка) я изпиваше вместо мен.

Години по-късно обаче аз неусетно заобикнах малката закръглена бутилка и й станах верен почитател. Помня, че струваше 25 стотинки чашата... и на Синьото в София, и на Златни пясъци, стига да намериш, цената беше една.

През 88-а тя изчезна. Жестоката криза ни принуди да действаме контрабандно и аз и баща ми, предрешени като чакащи рейса на Окръжна болница, си направихме среща с човек, занимаващ се с пласиране на еднолитрови бутилки. Знаехме само, че носи кодовото име “Петър” и е облечен с балтон и каскет, а в дясната си ръка ще носи плик от “Булгаркооп” с две увити в парцали еднолитрови кòли. Тогава кòлата беше още в бутилки от швепс.

След успешно извършена сделка, в която все едно търгувахме не кòла, ами кока, се прибрахме в къщи и бях уведомен, че предвид тежката ситуация, дажбата ми се определя на чаша на ден. Една чаша за цял ден. И то ако се държа добре в училище и поддържам средно добър резултат. Успях.

Първата ми любов започна с Кока Кола. Сънувал съм я даже. Пил съм дори извращенията й като Кока Кола лайт, ванилия и череша. Знаех, че колкото и праведно да живее човек, накрая умира и отива в рая, а там едва ли сервират студена кола с лимонче. Поне в менюто (Библията) я няма. Ако искайте вярвайте, но аз и брат ми пием кòла в едни и същи чаши от 1991 година насам. Бяха 8, сега са 4 и това е причината само аз и брат ми да пием от тях. Много са ценни. Никога не ги предлагаме на гости.

Помня пускането на еднолитровата Кока Кола в София в новите стъклени релефни бутилки. Помня подмяната на бутилчиците от 0,20 л на 0,25 л. Спомням си, че в Плевен бутилките бяха различни, а аз като пътувах към различни градове се запасявах с кòла от София. Помня слогана на тогавашната реклама “You can't beat the feeling”. Помня и първата ми кутийка Кока Кола, която баща ми ми донесе от Германия. Още си я пазя на тавана на вилата.

Помня 1992-а. Пускането на бутилката от 1,5 литра. Революцията на напитката. Преоткриването и осъзнаването, че не само кòлата в кутийки може да ме докарва до екстаз. Велики времена.

Сега, поглеждайки назад, си мисля, защо в последно време, подлъган от колегите си, се наливах с кòла от по 2 л. Защо не оцених на време 1,5 литровата бутилка? Нима не вярвах, че, като повечето неща в живота, и тя е толкова преходна? С нейната смърт си отиде една цяла епоха от историята на компанията и част от моя живот.

Как разбрах за края?

Наскоро се върнах от двуседмичен престой в чужбина и Нея я нямаше. Беше си отишла без да каже сбогом или да се прости с нас. За щастие, брат ми бе предусетил трагичния й край и се бе запасил с 6-7 бутилки. Колкото пари имал в джоба, ги дал. Седнахме да се простим с тях насаме, мълчейки. С любимите ни ритуални чаши в ръка. Погребението бе кратко.

Ще си спомняме за нея само с добро. Сбогом, литър и половина. Дано някой ден се видим отново... все пак животът продължава.

П.С. Днес опитах новата разфасовка от 1,25 литра. Става...всъщност е доста добре, но ме е страх да се влюбя в нея така, както направих с 1,5 литровата. Не искам отново да бъда наранен. От любовта боли.