Полярни дневници 2

Седя си снощи у нас, понеже природата реши, че ни е отпуснала края и след съботната жега от плюс три градуса, докара отново нисък атмосферен фронт, обявен тържествено от синоптичка в червено костюмче с копчета, в което прилича малко на войник от китайската армия.

Отивайки на работа толкова ми стана студено, че бях изплезила език и бройках един човек пред мен. Мислех да му се метна на гръбнака и да черпя топлина и енергия, но се усетих навреме, прибрах езика и със сетни сили излазих до стълбите на офиса. Спря ме и фактът, че Милен Велчев живее на нашата улица, пък аз към него изпитвам струйни топли чувства, затова се насилих и се приведох в що-годе приличен вид.

Как се добрах до нас вечерта е друга песен. Редута от известно време прилича на един голям окоп, в който намираш входа си, само ако имаш вроден усет за посоките, което по принцип е присъщо единствено на къртиците. И може би на някои бръмбари. В окопа лампи няма и като се прибера вкъщи, котката ме посреща с крясък на уста, защото сигурно й приличам на Баскервилското куче – омърляна с кал до ключицата.

Та влизам, успокоявам котката, че съм аз, а не съседът от горния етаж, който си общува с гълъбите от околията, и почвам да се размразявам. Тръбите в банята се държат леко странно, защото дори и когато пускам вряла вода, от чешмата излиза студена, но най-радостното е, че все още имам цели тръби. Най-накрая успявам да се напаря малко, даже косицата поизмивам, а после в хола си правя студено къдрене. Демек – накъдря се сама от студа. Даже скреж хваща от време на време.

И си сядам, облечена като Панайот Хитов, в дните, когато е бил твърдо решен да прекара живота си в Балкана. Склонна съм да смятам, че му е било по-топло, отколкото в моя хол, но това не е важно.

Котката, например, си има алтернативен метод за отопление. Един вид енергийна ефективност. Завира си главата в гъза и така стои почти цяло денонощие. От време на време я изважда, за да яде и после пак се пъха обратно.

Сама си го измисли, много съм горда с нея. С него, всъщност, щото то /животното/ се оказа мъж. Като го взехме, го мислехме за жена и го кръстихме Шери. Един ден се оказа, че са му израснали половите белези и вече е мъж. Временно се казваше Шаро, та да е плавна промяната. Вече се казва Чарли и май е завинаги, освен ако не реши да си направи операция за смяна на пола.

Аз обаче не мога да се стопля като Чарли, щото ако пробвам неговия метод, ще си сецна врата и ще трябва да ме водят на чакръкчия. Затова си пускам новините по bTV и се стоплям от само себе, както се казва.

Показват репортаж, в който двама членове на БНС се оплакват, че са бити от един член на Атака.

Операторът показва от близо набедения бияч и от страх почти глътвам чашата с вино. Човекът е толкова застрашителен, че още повече ми се накъдря сланата по главата.

И на всичкото отгоре заявява нещо, което горе долу звучи така: понеже цял живот бил спортист, ако реши да бие някого, нещастникът няма да е способен на следващия ден да се оплаче, нито пък щял да бъде с лекички телеснички повредички. А на 14-я ден той /членът на Атака/ щял да иде да му каже „Добро утро“ в реанимацията. И допълва: заявявам го най-отговорно пред цяла България!

С което репортажът общо взето приключва.

След това ми стана топло, взех да разтварям прозорци, врати, котката си измъкна главата и ме гледа с недоумение. Не ме гледай, викам, слушай какви хора си имаме в парламента, заявяват отговорно, че ако те набият, ще лежиш под формата на трупен материал в някоя болница или директно в моргата. Не човек, а желязо.

После дълго не можах да се изстудя. Ходих в банята, да държа тръбите, та малко да се освестя. Даже в кухнята влязох, там е под нулата и мухълът е спрял да расте. Не можах обаче да се отърся от видяното и чутото.

Накрая реших, че е най-добре да си лягам в иглуто и да сънувам Милен Велчев. С оплезен език. Аз, не той. По-лошо няма накъде.

Имате мнение по този или друг въпрос? Споделете го в blog.bg :)