Женски работи

Тези зимни кошмари ми припомнят, че викат на март женския месец. Баба Марта, 8 март, виелици, слънце – лудница. Като прибавим факта, че живеем и в държава-лудница, картинката вярно си е мартенска, почти целогодишно.

В навечерието на светлия празник 8 март (според мен всички жени го празнуват и се радват да получат нещо, честито мацки) столицата ни за втора поредна вечер бе засипана от виелица.

Чудно. Натъпкан в култовия градски транспорт маршрутка, в която ако успееш да стигнеш до крайната точка без да имаш около 68 фрактури и да не си хванал инфлуенца и червен вятър, си щастливец. Такова симпатично бусче ме свлече в крайния софийския мегаполис Люлин, където живея.

По принцип обичам снега, виелиците и снежни такива едни изненади. Наистина. Само дето частта, в която живея, в навечерието на осми март приличаше на полуразрушен чеченски град.

Лъхна ме една тъмнина, изоставени по релсите трамваи, сипещ се сняг, преспи по улицата и тотална тъмнина. Замръзналият ми мозък бавно осъзна, че явно в квартала няма ток. 

Ама никакъв. Хубаво е, че имам мобилка, с която да светя из преспите, за да си стигна до блока. Почувствах се като опълченец. Преспи, виелица, подминаха ме две-три глутници местни помияри, дето трябваше Генерала да ги затвори в приюти, ама не му дадоха 100 млн. и сега песовете се разхождат из затрупаните люлински безтокови полета.

След 15 падания, 3-4 подушвания и ръмжене от глутниците, се дотътрих до потъналото ми в мрак блоково пространство.

Родителското тяло в лицето на майка ми, чийто образ смътно разпознах на светлината на ароматизирана свещичка, защото други осветителни тела за екстремни нужди вкъщи нямало, ме уведоми, че токът липсва вече 2 часа.

Чудно. Нямало и парно и топла вода, защото абонатната станция била с таймери на ток. Каквото и да значи това.

Нямало и телефони, не защото е необходим ток за зареждане, ами и линиите на телефона са прекъснати.

Общо взето няма нищо. Като в един разказ на Мопасан за едни селяни, дето седят почти на тъмно върху един труп в сандък и вечерят гранясала кървавица на фона на снежна буря.

Имало червено вино, отсече майка ми. Била друснала две чаши, мавруд някаква резерва. Идеално. Червено вино, снеговалеж и вой на побеснели помияри из дебрите на люлинското гето.

Майка ми звъняла на енергото от мобилния, но й паднала батерията. Обясни ми да не се ядосвам, да бе. С нейните две чаши вино дори и Козлодуй да беше гръмнал, май пак нямаше да й направи впечатление.
Разярен след 30 мин. опити се свързвах с енергото. Отговори ми ужасно изморен глас и още преди да започна да протестирам, човечецът каза: „Знаем, знаем, господине, моля ви, само не ме псувайте“. Горкият човек. Сигурно са го направили на пет стотинки.

Сипах си една чаша вино и захрупах някакви останали вероятно от Коледа бадеми. Междувременно получих sms от приятелка в Рим, която ми обясни как е получила диплома и се налива с вино в древноримска кръчма и пролетта озарява Италия, Ватикана и всички италианци. Ега си.

In Vino Veritas, дето се вика. След чакане по среднощни доби, чудото на 20 век – електричеството, взе, че дойде в панеленото ми обитание. Като по чудо тръбите за парното се стоплиха, телефоните и те се оправиха, снегът поспря. Трябваше само да цъфне и да върже нещо.

Не върза, нито цъфна. Един приятел викаше на такива случки „женски работи“. Вярно са женски работи, особено през март и особено точно на женския празник.