Синдромът на разглезения мъж

Че у нас има повече жени отколкото мъже, това го знаем още от часовете по география в училище – т.нар. демографски признак. И това не е всичко.

Сякаш осъзнавайки какво главоболие ни причинява тяхната малобройност, нашите скъпи български мъже, за да ни вгорчат живота още повече, вземат, че се изчанчват със скоростта на светлината.

А бяха хубави времена – той смутено й искаше телефона, ухажваше я твърдо и неотстъпчиво, докато тя най-сетне не се предадеше пред чара му, после следваха романтични вечери под светлината на луната и всичко това под мотото, че мъжът е Той, а жената все пак е Тя /с всичките предимствма и недостатъци на този факт/.

В наши дни обаче действителността е малко по-различна. Няма какво да ви убеждавам, че свестните мъже са кът, сред женското войнство се шири една умна приказка, че готините пичове или са заети, или са обратни.

Което, разбира се, има своя логически първоизточник /макар и логиката да не е особено присъща на жените/.

Сондирайки приятелски мнения, все по-често попадам на една широко разпространена порода български мъж, която има много видни, очеизвадни характеристики – на пръв поглед те зашеметяват с чар и обаяние, привидно са интелигентни, понякога и умни на всичкото отгоре, и таман си казваш – той е - и настъпваш в атака, а насреща ти стена от лед.

Бре, казваш си, аз ли нещо не съм наред или той просто е обратен?

Защото знаеш, че колкото и праволинейни и заблеяни да са, мъжете са си мъже и почти никога не могат да сдържат любопитството си и да не надзърнат в деколтето ти, или да не измерят с поглед дължината на бедрото ти в съблазнителната рокля, която си облякла специално за случая.

Обаче – ядец. Той е непробиваем.

Дали наистина не знае как да реагира или просто е прекалено срамежлив – няма откъде да знаеш.

Това обаче не те утешава особено и ти се запъваш още повече като магаре на мост и колкото повече ти се изплъзва въпросният субект, толкова повече се надъхваш.

Защото тъжната реалност е, че в цялата паплач от чичковци и малки лекета този умен и възпитан екземпляр е уан ъф а кайнд и не се знае след колко светлинни години ще попаднеш пак на такъв.

Но драмата продължава – срещате се, гледате се, ти го контактваш и всячески му показваш – пич, харесвам те, искам те, какво чакаш?

И в крайна сметка успяваш да му привлечеш вниманието, вече си говорите, смеете се заедно, човекът е явно завладян от чара и обаянието ти, което си го постигнала с всемъзможни женски хитринки и щуротийки /както се казва – който го може си го може/.

Но това не е съществен напредък, защото сега нещата се закучват на една такава позиция, в която вече е крайно време той да направи поне един жалък опит да прояви малко инициатива.

И отново – мълчанието на агнетата. Мъже...

Аз, за себе си, като един истински Шерлок Хоумс в пола, имам отговор на тази загадка.

Много ги глезим. Мъжете. Ама много.

Което и женско издание да отворите, там със сигурност ще има поне две статии как да впечатлите, нападнете и изядете горкия мъж. А те не заслужават. Толкова са милички и сладички, бедните те. И ние толкова сме се вторачили в тях.

А те са малцинство все пак. Да ги оставим на мира, да видят какво е.

Пък после, когато видят, че двама е по-добре от един, ние ще ги посрещнем с широко отворени обятия.

И да се надяваме, че тогава четива като “ Мъжете са от Марс, жените от Венера” няма да са особено актуални.