Здрав болен пренася. В нова квартира

Предполагам, че да се разболееш през лятото е също толкова тъпо, колкото да хванеш някоя срамна болест, след като не правиш секс от месеци. Обаче и такива неща се случват – хващат се болести от тоалетната чиния и от топлата и приятна мараня.

От пет дни и аз така глупашки кашлюкам и имам мускулна треска на кръста от бухане, изхабих една гора дървета под формата на тоалетна хартия за хремата и се друсам с най-разни хапчета и отвари, докато останалите си пекат дупенцата на морето и пъшкат колко им е топло.

Всичко това най-вероятно щях да го преживея много по-добре, ако не трябваше с диагноза “негодна за нищо” да се пренеса за първи път в живота си на квартира.

Да, доста е тъпо на 22 да се преместиш, ако живееш в София и мама и татко те гледат като цветенце. Но предложението направо падна от небето, стори ми се, че става за ядене, защото блестеше като злато, и аз се опнах в морето до колене без никаква мисъл, че мога да затъна до шия в дългове. Защото се понесох на крилете на голямата си мечта да живея сама.

Един много любим човек ми беше обещал своята чудесна малка ергенска квартира в Лозенец, ако реши да се мести. И изневиделица взе, че го направи. За три дни трябваше да реша готова ли съм на такава стъпка, искам ли го наистина и да тегля горе-долу с вързани очи плюсове и минуси. Теглих, претеглях, накрая от толкова математически знаци съвсем се оплетох и, следвайки сватбения съвет, просто казах да. И с квартирата се взехме.

Срещах се с леля Мария – моята хазяйка (май всички хазяйки се казват леля Мария?). Тя не чува и затова непрекъснато говори. Спазарихме тока, водата, наема и други подобни и аз зачаках да “стегнат местенцето”.

Разбрахме се след 5 дни да се нанеса – тоест – на 1 август.

Добра дата, си викам, започвам нов живот, ще мога да трещя, да водя разгулен живот, да чета на спокойствие, да пиша. Дотолкова се замечтах, че реших да похарча колкото е нужно, за да имам люлеещ се писателски стол и олд-скуул машина за писане. Заопаковах багажи, събрах си цялата библиотека, синтезатора, китарата, бижута, козметики – бе, направо от ергенска квартира щеше да стане нещо като фризьорско-козметична-музикална библиотека.

И зачаках с такова нетърпение датата, все едно от нея щеше да се излюпи пиленце.

Офертирах няколко приятели да дойдат да помагат – но само при условие, че са голи до кръста. Има добри хора, съгласиха се, аз вече си представям как чудесни мъже носят нагоре по стълбите розови кутии и точно когато мечтата ми беше най-близо, започна адът с кашлицата.

Събудих се един ден и се убедих че няма нужда от коремни преси – след 15 минути кашлица се бях стегнала като Митьо Крика след цял ден блъскане.

Отивам на работа и бухам, бухам, таксиджията със загрижен глас ми вика: “Момиченце, ще повръщаш ли” - “Не са ми това творческите планове” - викам, вадя поредна суха кърпичка и я правя мокра.

Идвам на работата и в един момент всичко ми светва. Стаята, която има 2 климатика и една врата, всъщност заформя едни особени атмосферни течения, които се срещат и пият кафенце точно над моя стол. Което го превръща в бермудски триъгълник, окончателно погълнал крехкото ми здравенце.

Духа климатикът въздух с температура -15º, а аз си седя по потниче. До тука беше. Изгониха ме, защото дори със слушалки и мега силен бас не можеха да се абстрахират от звуците на задушаваща се и умираща прахосмукачка с елементи на двигател на стар Трабант.

Отивам си вкъщи, поглеждам календара и какво да видя – утре е 1.

Ама аз съм здрава мацка. Обаждам се на единствения човек, който би понесъл да ме види в такъв вид и би посмял да ми се надсмее (от това имам нужда, че мокрите състрадателни погледи ми дойдоха в повече). Та, викам му, Мите, трябва спешно да дойдеш и да ми помогнеш. И той, както си боядисва стаята, захвърля всичко и иде, непуснал баданарката.

Носи, младежът. Носи, ама здраво. Пешкири, чаршафи, книги, статив, торби, какво ли не. Първо от нас до колата, после – от колата – пеша до таванската ми квартира. Износи се докато ми домъкне всичките капризи. Накрая дори помогна на носачите, за които бях платила сума пари за пълна доставка, да качат новото ми легло до горе. Дори не го почерпих. Но се пожертвах и го оставих да пуши в колата докато аз се давя зад волана. А днес ще му готвя спагети...

И така се пренесох. След това напазарувах и ми побеляха русите коси от това колко е скъпо всичко. Сега у новото ми нас (почти като новото ми аз) има олио, захар и сол. Вчера си купих легенче, солнички и чинийки, гъби за миене и една метла, която да яхвам и да се пускам от моя таван в нощна София.

Никога не съм си мислила, че може да си купя четка за тоалетна. Или препарат за съдове. Никога не съм виждала всичките си книги, подредени в библиотека, в която дори има още място. И всички дрешки в гардероб, който все още изглежда празен. И всички инструменти и музикална уредба с дискове в стая, в която има още място. Вълшебно е.

От миналия наемател наследих една средноголяма диско-топка, която виси от дървения таван, една голяма карта на Анкх-Морпорк и една грамота за литературна награда, която очевидно не значи много за него.

Всичко около мен е дървено и тихо, а когато се събудя, виждам един красив старовремски покрив и короната на едно дърво зад него. И синьо небе. И кафето мирише на свобода. Аз живея сама. Кашлюк-Кашлюк!

Още от мен