Мокри сънища и трупове

Мда. Преместих се в нова квартира. И е яко. Всяка вечер мяукам срещу луната, сутрин мирис на кафе и свобода ме опиянява, и изобщо животът беше супер. Първите 5-6 дни.

Докато не дойде моментът на прозрението – трябва ми компютър. И след предишната ми ода с моя, се случи новата епопея. Този път не е изневяра. А изцяло нов опит за любов...

Хубавата поговорка гласи “С пари всеки може, я да видим без ще успееш ли”. Повтарям си го в огледалото като мантра за амбиция. Решението е взето. Следва уточняване на параметрите.

Значи, казвам си наивно аз, трябва ми пишеща машина с интернет. В най-добрия случай – да мога да гледам филми.

Първо разпитвам най-близките приятели. Въпросът е формулиран много просто “Извинявай, случайно имаш ли стар компютър у вас? Назаем ъъъъ за няколко месеца. М?”. Отрицателно. Много отрицателно. Направо съкрушително.

Следващата идея е да пусна масово поразяващо съобщение. И тъкмо си мислех, че никой няма да бъде заразен от идеята да изчисти удобна табуретка за крака, когато един от красивите ни компютърни гении се отзова и каза, че най-безкористно ми дарява старата си бракма.

Аз си казах, че бих го взела заедно с бившия му собственик, но се ограничих да поблагодаря горещо с потупване в стил “добро куче” и блеснал мазен поглед.

След това се размечтах как сядам у нас пред бракмата и надробявам няколко текста със захар и сол.

В живота обаче нищо не е толкова лесно...

Още на следващия ден Жоро ми казва: Ми сори, обаче.. брат ми обича да си играе и е разглобил целия хард диск на малки части, за да види какво има вътре”.

Вдигам тревога. Ся, поне един хард ще намеря от някъде. Нищо че нямам представа какво е туй животно, как изглежда и с какво се храни.

Обаче нещата пак привидно се подреждат. Има хора за всичко, а човекът, който ми намери хард, е един за всичко, всичко от един. Тоест – намира хард (казва ми “ако ти кажа откъде е, ще трябва да те убия”).

После предлага срещу скромна порция от прословутите ми спагети с червен сос да ми сглоби компа, да го върже, да инсталира XP и да не ходи обут у нас.

Екстрата е, че може да е гол до кръста и да се измаца с нещо, което да прилича на автомобилно масло, така - за разкош. А аз обещавам да се окапя с кетчуп и да се овъргалям в олио и брашно докато готвя. Имаме сделка.

Голяма радост, голямо чудо. Хем ще отида на гости у Жоро, хем ще прекарам една вечер с другия любим колега – Васко, хем Васко ще се изпоти докато носи компа ми до малкото таванче, хем след това ще хапна спагети със специалист, който си служи с отвертката почти толкова добре, колкото с вилица.

Представям си, че съм принцеса, която си е наела прекрасни и умни роби, хаха.

Подреждат се нещата. Но не и по план. Компютърът стига до къщи.

Бива пльоснат върху операционната. Като виден анестезиолог, предвидливо го изключвам от контакта и хирургът почва да свързва жички, кабелчета и други неща. Аз кротко готвя.

До момента, в който всичко е готово и се оказва, че нищо не работи. Освен това сме забравили диска за инсталиране на Windows.

На следващия ден последователно и методично се вътря за нова RAM, и се радвам, че всичко е ок. Вечерта се събираме отново у нас и мъдрим защо, аджеба, с хубава RAM и хубав хард все още на екрана няма сигнал.

Ръгане и вадене на жички (повтарям - жички!). Оказва се, че някъде има проблем.

Този път е видео картата. Следващ ден – съобщение – намирам видео карта.

По дяволите. Пак не.

Така... следваща вечер. Дискът е в наличност. Пускаме компа и хоп – на екрана - “No signal”.

Търсенето става пословично в офиса. Получавам анонимни съобщения (от главния администратор, хаха) “Welcome to the club "My computer is dead"”.

Много смешно, няма що. Не можело нищо да се направи, трябвал стар компютър, защото колкото и да са хубави видео-картата, RAM-a и Harddisk-а, трябвало процесор и дъно от преди 2000-та. Трагедията е пълна... А желанието и нуждата ме побъркват.

Започват мокрите сънища – с монитора седим и се гледаме продължително, дълбоко в погледа му се прожектират романтични сцени....

Пръстите ми докосват копчето за включване, бавно, но сигурно упражнявам натиск, който задейства механизма.

Чувам звука от стартирането на Windows и ръката ми танцува, плътно притисната към мишката.

Слагам клавиатурата върху масата и я галя, след това я взимам в скута си и продължава нашия танц по клавишите.

После играем онази игра, в която въображението диктува толкова бързо букви, че ми се заплитат пръстите, докато натискат различни копчета...

Но се събуждам...

Поглежам заспалия и немощен монитор.

Вдървената клавиатура.

Обездвижената мишка.

Кухата кутия на един изживял живота си с множество неуспешни трансплантации компютър.

На пода ми се въргалят трупове, с липсващи части, за да стане ръчно сглобен любовник - Франкенщайн.

Извън мрежата съм. Life-ът ми е unplugged. Непълен и тъжен. Дрън-дрън...

Още от мен