Жадната монахиня

Петък вечер. Противно на всички традиции, няма да ходя никъде. Освен в другата си къща – понеже аз съм съвременен номад и разполагам с повече от едно местообитание.

По тази характеристика малко приличам на сурикат. Винаги се придвижвам с раница в багажника и където ме свари нощта – там забождам четката за зъби. Не че сурикатите се разхождат с раници връз крехките си гръбнаци, но... схванахте мисълта ми.

Та и тази вечер така. Спирам единствено да си купя яйца, което е друга особеност на характера ми. Развила съм особена привързаност към яйцата и ако нямам няколко под ръка, чувствам неясно напрежение отвътре.

Докато вляза, забърша една кутия с кокоши дарове, подзверя се над шоколадов кейк, наречен „Жадната монахиня“, и платя, обстановката навън се е превърнала в „Избрани моменти от Джурасик парк“.

Кал, дъжд и вятър. На ъгъла с „Бузлуджа“ като че ли се шмугна и динозавър, но не мога да се закълна.

Затварям се в колата и се успокоявам, че дори природната стихия да продължи с дни, няма да умра. Имам яйца, Жадна монахиня и четка за зъби. И то не каква да е. Освен зъбите, ти забърсва и езика, третата сливица и десния бял дроб. Много удобно.

Изпушвам една цигара, дъждът става все по-силен. Аз обаче съм мъжко момиче и смятам да се пробвам. В този решаващ момент стъклата са все още само леко запотени. Е, махвам аз с ръка, ще се оправят някакси, и потеглям.

500 метра по-надолу. Небесата отгоре имат тежки проблеми с ВиК системата. Потопът, който ме връхлита, затруднява преценката ми дали това пред мен е тролей или руска подводница, объркала Перловския канал със Северния ледовит океан.

Залагам на тролей, понеже друг път подводници по Прага не съм забелязвала, и се нареждам зад него.

Чистачките са изплезили език, а по стъклата тече някаква лигава мас. Колкото повече ги бърша, толкова повече се омазняват, докато накрая цялата кола заприличва на калейдоскоп - накъдето и да се обърна, виждам феерични светлини с неясен произход. Червено, жълто и зелено се смесват по начин, който би заинтригувал и най-угнетения далтонист.

Лошото обаче е, че не мога да преценя неясното пурпурно петно пред мен светофар ли е или са стоповете на батискафа. Залагам на стопове и о, радост! Пичеля.

На Гурко вече съм се пренесла на астрално ниво и карам по интуиция. Зеленото може да е само светофар, с червеното си играем на държавна парично-предметна лотария. 

Орлов мост. Мощна светкавица разцепва небето. От ужас натъпквам парцала за стъклата в Евстахиевите си тръби, очаквайки гигантския гръм, който трябва да последва.

Светофарите изгасват, с тях и последната ми надежда някога да се добера до суша. На половината на кръстовището съм и не съм сама. Там е половин София.

Наредили сме се като малък, артистичен тетрис. Всеки шофьор очаква другият пред него по някакъв вълшебен начин да преустрои колата си в летателен апарат и да напусне баталната сцена по въздух, но това по незнайни причини не се случва.

Стоим си закотвени и не мърдаме. Моля се горещо на Исус, Тангра и бог Ра, обаче оттам ми казват, че всички оператори са заети, да съм изчакала малко.

Заклещена съм в каре, състоящо се от тролей петица, огромен джип и два автобуса 280. Изобщо не ме виждат и, ако тръгнат, от мен ще останат само регистрационните табели.

Явно молбите ми достигат до някой от тримата, който не е имал друга работа в момента, защото се измъквам невредима. Тържествено Му обещавам, ако някой ден имам дете, да го кръстя Ихтиандър или Зелена Еуглена, в зависимост от пола, и продължавам по поречието на Евлоги Георгиев.

От време на време докосвам яйцата – ей така, за успокоение. Хубаво е, че още не са се излюпили. Говоря им разни неща и се чувствам като Том Ханкс в „Корабокрушенеца“, който в продължение на пет години си общуваше с волейболна топка.

На десетия меридиан реших да взема нещата в свои ръце и завих наляво. Съдбата се оказа благосклонна – озовах се пред собствения си блок. Е, не го притежавам целия, но в подобни драматични моменти съм склонна да преувеличавам.

Радостта ми бе неописуема. Не мога да кажа, че съм ронила ситен маргарит от умиление, или пък, че съм целувала стълбите пред входа, но определено си го помислих.

А вкъщи, с разтреперани ръце и похотлив поглед разопаковах Жадната монахиня и... я обезчестих. Цялата и наведнъж.

Грях ми на душата, но мисля, че бях по-жадна от нея. Не смятам, че някой може да ме съди.

Още от мен