Спас в банята

Една сметка за ток. Тоест – две.

Така си се насъбрали, докато аз, извинете, живея, включвам лампи, котлони и духалки.

Последното е една сложна апаратура, която ползваш, когато температурата в стаята падне под санитарния минимум и се налага спешно да си размразиш едно-две сухожилия.

Аз обаче не знам, че има сметки, щото такива не идват. В смисъл, че вече ги няма онези добри създания, дето ходеха и ги ръсеха по хорските пощенски кутии.

Имам блед спомен, че последно плащах през юли /тази година/ и тогава очевидно съм преценила, че това е достатъчно. Все пак, аз и с други неща се занимавам в тоя живот.

Оня ден обаче нещо се размърда в главата ми, създавайки странно, почти непознато усещане.

Влязох във входа и погледнах пощенската кутия - зееше все така празна. Но аз не съм вчерашна, нито онзиденшна.

Озъбих й се, затръшнах й малката, проклета, грозна вратичка и я заключих. Два пъти. Бях на крачка да й изсъскам, че ще си легне без вечеря, но се възпрях, щото мина комшията Спас.

Вкъщи заложих на новите технологии. Влязох в интернет и установих, че съм изтеглила късата клечка - имам да плащам не една, а две сметки. А крайният срок за плащането на последната е... 9 октомври.

Как съм изкарала до 15 октомври без да ми дръпнат шалтера, е мистерия, сравнима единствено със Стоунхендж, Лохнес и шестицата ми по физика в 11 клас.

Обхвана ме паника. Пощата, където трябва да изкихам двете сметки, работи до шест. До осемнадесет. В събота и неделя пък ток не се плаща – това го знам отпреди няколко години.

Обяснението, което тогава ми даде хайтек касиерката, бе, че са на сателит. Въпросът ми дали сателитът залязва за уикенда и това прави плащането на сметки невъзможно в тези два дни, остана без отговор.

Пощата обаче има друго предимство. Компенсира ранния час на затваряне с ранен на отваряне - 7 сутринта.

Нямам друг изход. Навивам часовници и аларми за шест и Господ ми е свидетел, че петте часа сън минаха... както там минават разни кратки и хубави неща в живота.

Шест нула нула. Алармите вдигат такава врява, че ме обхваща страх да не довтаса пожарната, полицията и Агенцията за борба с градушките. Долазвам на четири крака до банята, врътвам кранчето и... оттам започва да се лее чудесна, бистра, ледена вода.

Ето, казвам си, и топлата вода ми спряха. Пък дали няма и въздуха да ми кръцнат???

Решавам да изчакам, нали, може да е имало затруднения по трасето и дето се казва, надеждата умира последна.

Стоя, увита в зелена хавлийка, и рецитирам „Отче наш“, леко видоизменено. Вместо „който си на небесата“ става „който си в чешмите“.

От време на време ходя и се дзверя в душа, обаче той е непреклонен – няма и няма топла вода.

Шест и петнадесет. Боже, викам си, пак ще изпусна пощата, и вече със сигурност ще ми спрат тока, и въздуха, и водата, иии ... то друго не ми остана.

Единственият вариант е да се къпя с антифриза, който се сипе щедро от чешмата.

Няма страшно, нахъсвам се, руснаците непрекъснато го правят – ходят и се топят в някакви горещи извори и после се кикерчат голи на минус 40 градуса.

Само че ти нямаш горещ извор, идиотко. Имаш само духалка.

Двоумя се. Да се къпя или да не се къпя? И после ще ми разправят, че Хамлет имал проблеми. Сещам се за нравоучително детско стихче и си го казвам на глас.

Мечката се мие, чисти, във потоците сребристи. Има ли за тебе пречка да постъпваш като мечка?

Егати! Естествено, че има!

Не ми дреме за дрисливата мечка и сребристите й потоци! Аз искам да се къпя с топла вода!

Към шест и двайсет се пречупих и влязох.

Писъкът, който нададох, явно е бил доста пронизителен, щото Спас взе да блъска притеснено отгоре и мазилката почна да се рони.

До края нищо не успя да изтрие усещането, че съм се превърнала в конусовиден карстов сталактит. Нито душгелът с аромат на разцъфнали японски вишни, нито пастата за зъби, обогатена с калциев флуорид.

Крещях по Топлофикация, крещях по Електрото, крещях и по Спас. И той ми крещеше. Ако някой беше минал покрай банята в този момент, щеше доста да се озадачи от звуковото оформление.

След 4 минути излязох. С духалката дълго се прегръщахме. Разделихме се едва когато си върнах нормалния сърдечен ритъм и когато успях да изстържа хавлията от кожата си.

Пласирах се в пощата в 7 и 10. Платих успешно и двете сметки, пожелах на всички лек ден и лека им пръст и се врътнах.

А сега искам най-официално да помоля Топлофикация, ако обича, да ми пусне топлата вода, защото ако още веднъж се изкъпя с ледена, Спас ще ми събори тавана.
 
А това вече ще е прекалено.

Още от мен