Застрахован на 16 октомври

В застрахователните офиси се лее музика, тракат токчета... Веднага ти става ясно, че “с тях” животът е безгрижен.

От няколко години си правя Планинска застраховка. Много е удобно. Веднъж в годината даваш двайсетина кинта и слагаш някъде между личната си карта и дебитните такива една полица, сгъната на четири.

Това е бледото копие, а яркият оригинал стои вкъщи, на сигурно. Ти си преценяваш къде е сигурно.

Дали в шкафа с чорапите или в чекмеджето до международния паспорт, да се подсигуряват взаимно.

Та това сгънато листче, често стоящо до сърцето ми, защото там са вътрешните джобове на якетата, дава някаква мъглява сигурност (тук думата мъглява има двойно значение. Мерси!) и спокойствие в планината.

Че ако си счупиш крака на ски пистата, Планинска спасителна служба ще те третира горе-долу на едно ниво с немските бабички скиорки и няма да те транспортира едва след залез слънце, когато си замръзнал.

Дава ти увереност, че ако се загубиш нейде по туристическите пътеки, някой ще тръгне да те търси преди да си се обезводнил, обезтемпературил и обезхранил. Всъщност те ще тръгнат да те търсят и без да имаш застраховка, но ще спестиш хиляда лева.

А пък ако се случи най-лошото, ще ги спестиш на роднините си. Като цяло застраховката е цивилизационен избор и показва грижа към близките ти. И че не се мислиш за безсмъртен.

Трябва само да внимаваш кога изтича срокът на полицата. А не като мен, да забравиш, че от 15 юли нататък си без застраховка и цяло лято да махаш безгрижно гащи по баирите.

Дълго отлагах подновяването на застраховката заради безумния трафик в София. Най-накрая се накумих и намерих застрахователен офис, който не само е по пътя ми за работа, но и е близо до един мол. Така си осигурявам паркирането, при това безплатно. Направо се презастраховах от транспортна гледна точка.

Стандартен жилищен блок, чийто първи етажи са превзети от фирми. Мислех си, че отивам в офиса на една западна компания, но от една-две седмици тук се помещава клон на фирма с дълголетни традиции в застраховането у нас. Електронната брава избръмчава и получавам от портиера точни инструкции. Етаж, ляво, дясно и т.н.

Звъня на врата без аболютно никакви отличителни знаци, табели или лепенки. Чуват се токчета, които замират точно зад прага.

Следват 15 секунди тишина, в които явно съм подложен на оглеждане през шпионката. Почти се възбуждам.

Явно фирмата с дълголетни традиции си подбира клиентите. Не пускат всеки. Ако мацката с токчетата отвори, значи ставам.

През тези напрегнати секунди се опитвам да ги оправдая, че нямат табелка на вратата, защото са тук отскоро, но не успявам. Ако работя с клиенти, бих сложил още първия ден един лист, па макар и отпечатан на принтер.

Звъня повторно и вратата веднага се отваря. Ура! Минах първата контрола. Следва стандартната суматоха и обяснения какво е това Планинска застраховка.

Свикнал съм, защото това не е популярна услуга в иншурънс бизнеса. Обяснявам, че не става въпрос за автоасистанс, да ме изтеглят от магистралата, на път за морето, а да ме вдигнат с хеликоптер от шубраците, ако нещата се прецакат много.

Следва търсене на кочана по разни торбички БИЛЛА. Иначе в офиса звучи музика. Няма мъже. Само млади засукани жени, които са облечени като за прием във Военния клуб. По лъскавия теракот тракат токчета. В този момент влиза една колежка и възвестява радостната вест, че по стълбите се задава... не разбрах кой или коя.

Всички се струпват на шпионката и тихо си шепнат. Аз седя на диванчето и гледам да не се набивам на очи. Би било много недискретно от моя страна да се изкашлям и да им прекъсна шпионирането.

Следва попълване на данни, плащане, ресто и един телефонен разговор, в който се изразява съжаление, че публиката на “Танцувай с мен 2” вече е избрана, но поради ангажименти “...няма да мога, а дори е платено, представяш ли си?”.

Връчват ми само един екземпляр от полицата и на забележката “Ама другите фирми дават и копие” веднага ми подават още един. Това се казва гъвкаво обслужване. Колкото копия си поискаш, толкова ти дават.

Сега отново съм застрахован. До полунощ на 15 октомври догодина. 

Остава само да проверя дали предплатените СИМ карти на другите оператори, които нося в раницата, са все още активни. Защото всяка спасителна акция започва с телефонно обаждане, а моят оператор често се губи в гънките на планината. Нищо, че рекламите по телевизора твърдят обратното.

Свирката (всеки опитен планинар носи свирка и термозащитно фолио) няма да я надувам пробно. Предполагам, че работи. Нищо, че е китайска.