Колетът

Чакам тази бележка от три седмици.

Само автобус 72 съм го чакала повече.

Защото с нея ще мога да ида да си прибера заветния колет от пощата, който си самоизпратих на цифром и словом 28 /двадесет и осми/ март от пощата в токийския квартал Икебукуро /да не съм чула коментари за името/.

На въпроса колко време ще пътува колетчето до Страната на Киселото Млекó, милата японка в пощата ми се поклони девет пъти наляво и осем - надясно, и каза „от седмица до 10 дена“.

Екстра, казах си, таман ще се прибера у Бг-то и пътьом от летището ще си забърша и пратката. 

Небрежна, както виждате. Някои биха казали и малко тралала.

Ама така е като постоиш в друга страна повечко време – извращаваш се дотам, че почваш да си въобразяваш, че колетите не само пристигат, ами то и навреме.

10 дена минаха, пристигнах, колет – няма. Бележка – също.

Втора лунна седмица. Почвам да забравям какво точно имаше в кашончето.

На третата забравих, че е имало кашонче. Отписах и него, и съдържимото му и си казах, че в живота има и по-важни неща от две бутилки саке и разни боклуци.

Това душата, любовта към ближния и сметката за тока са къде-къде по-стойностни подробности, които трябва да помня. А не японската ракия.

Щото, нали, дето се вика, ако искам, мога да ида до кварталното денонощно, да си купя една сливова, да си седна на балкона с изглед към Летище София, депо Искър и северозападна Стара планина и да се нарежа като донски казак.

С това приключих страданието по колета, сакето и хубавия живот и го подкарах постарому.

И снощи, в единайсет и двадесет и шест вечерта, така се слисах, отваряйки пощенска кутия номер 16, че насмалко да си глътна дъвката без захар и да се капична възнак насред входа.

Защото вътре грееше Бележката.

Погълнах я с очи цялата, прочетох я два пъти и след това я сложих до сърцето си. Точно както Венетка е правила с писмата, които Ботев й е пращал преди около 200 години и в които й е заявявал, че после Родината най-много нея обича.

И тъй като Бележката ми заповядваше да се материализирам на гише номер 18, за да получа митническо известие, аз, като послушна гражданка, станах тази сутрин и отнесох кокали и гуми до пощата.

Пазя скъпи спомени от тази институция. Това е мястото, където преди две години, когато отидох да прибера поредната повиквателна за брат ми, служителката на гишето ме попита „Вие ли сте Александър“.

Затова сега влетях в пощата напудрена, гримирана и подрънкваща с всичките си бижута, та белким стане ясно, че съм горд носител на хромозоми от еднакъв тип.

След кратка и не особено наситена на смисъл комуникация, се оказах оборудвана с втора Бележка, от по-висш вид, която ми нареждаше да се явя в Столична митница, находяща се на Веслец 84.

Преди обаче да ми бъде поверен докиментът, продиктувах чинно ЕГН и се разписах наопаки в прошнурована тетрадка с редове. Възпитано попитах дали ще им е необходима и ДНК проба или кичур коса, но служителката рече „Тц“ и аз отплавах.

Митницата на Веслец 84 е най-вълнуващото приключение, което може да ви се случи някога. Пред нея се нарежда единствено похищението от талибани и нашествието на извънземен разум.

Намира се зад Автогарата и до нея се стига посредством кратък, но екстремен преход през силно пресечена местност, завършваща с природно образувани стълби, конституирани от втвърдена кал.

По тях се слиза по два начина: по гъз, или по крака, придържайки се за дъхавите люляци, цъфнали встрани.

Преодоляла успешно препятствията, най-накрая се изправих пред Учреждението. Прекръстих се, извадих Бележката, влязох и се огледах.

Гише Акцизи. Гише Акцизи. Гише без име. Добър ден, викам на безименното, къде се получават колети, а гишето ми отговаря – тука по коридора, после вдясно и все направо.

Акостирах пред друго гише. Частно лице ли съм била? Да, бе, съвсем частно, лично и персионално!

Да съм отишла на 24 и пак да се върна, щом така стояли нещата.

На 24 си преписах личната карта, подписах се, платих 4 лева без да разбера за какво, и, въоръжена с три Бележки, се върнах обратно. 

Сега отивайте до металната врата вляво и чакайте, ми бе наредено и аз затътрузих угнетения си организъм в указаната посока.

Застанах пред металната врата оклюмала и отчаяна и ако някой ме беше видял в този момент, щеше да си помисли, че чакам да ме извикат да разпозная нечий разчленен труп.

Идвайте тука, долетя глас изотвътре и аз скокнах.

И, о, ето го! Колетът ми. Прашен, мръсен, но цял! Гушнах си го с все прахта, разпърцаното тиксо и хилядите налепени Бележки отгоре му, и си го отнесох.

И тé така.

Още от мен