Съседски тероризъм

Имам си съседи. Всъщност всеки си има съседи, но при някои те са много близо, а при други много далече. Има и средно положение, което съчетава предимствата и недостатъците на близостта или отдалечеността на съседите.

Аз съм от първата категория, понеже живея в средно статистически панелен блок, в средностатистически жилищен квартал. Разположението на панелната кутия, в която живея, обуславя наличието на четири комплекта съседи – два от двете страни и по един отгоре и отдолу. И по всички закони на физиката обикновено страничните съседи и тези отдолу рядко успяват да нарушат хармонията на съжителството.

За сметка на тях съседите отгоре създават емоции в изобилие и така компенсират липсата на такива отстрани и от долу. Понякога емоциите са толкова големи, че започвам да си мисля, че всяко действие се прави с цел, и представлява нещо като „съседски тероризъм“.

Например наводнение. На много хора са се случвали аварии с водопровода и много неприятности, включително и със съседите, защото водата тръгва по всички наклони при такива случаи. В нашия случай обаче не бе авария. Член на семейството от горния етаж влиза в банята, започва да се къпе, но за беда забравя да си махне някаква „розетка“. От това следва изсипване на огромно количество вода, която стига през знайни и незнайни пролуки до нашия апартамент.

Станалото – станало, водата се почиства, тапетите ще се сменят (така и така щеше да им дойде времето). Когато обаче си поискахме обяснение от въпросните съседи с надеждата поне да ни се извинят, получихме само несвързано мрънкане и половинчати обяснения за случая. Извинението остана само като надежда, така и така не го получихме.

И тъкмо си мисля, че сме се отървали само с това, но явно съм се лъгал. Съседите над нас имат син в тинейджърска възраст, който в последния месец върви в комплект с подрастващо куче. Понякога шумовете подсказват, че явно тинеджърът кара скейтборда си в стаята или пък играе баскетбол, а кучето му гони топката.

Върхът на емоциите настъпи в последния уикенд, когато се оказва, че въпросният тинейджър има рожден ден. На свободния от родители терен се разиграват доста неща, защото към два часа през нощта шумът е невероятен. На въпрос към участниците в „купона“ какво става, получаваме отговор, че това са приготовления преди лягане.

След успешното заспиване настъпва пауза, която продължава до пет и половина сутринта, когато данданията продължава с нова, още по-голяма сила. Отново въпрос и следва отговор, че има откраднати два мобилни телефона за по 600 лв. След обаждане към родителите на рожденника, шумът леко утихва, но не спира съвсем. За да продължи с нова сила към 10 часа сутринта, но вече е ден и се търпи по-лесно.

И тук започвам да си мисля, че всъщност тинейджърите не са виновни, а по-скоро техните родители. Младите хора правят това, което им се позволява, и щом родителите са им позволили да направят дадено нещо, те го правят. Родителите купуват скъпи телефони, които биват откраднати и това поражда нови проблеми.

И тук се питам защо родителите робуват на децата си до такава степен. По този начин децата едва ли ще научат каква е реалната стойност и ценност на предмета, кайто получават. Без да дават нещо от себе си, те получавт много.

И след това, когато дойде време да заработят, техният основен въпрос е „Колко ще получа?“, а забравят да кажат какво могат да правят и колко ще работят.