Има безплатен обяд

Няма безплатен обяд, твърди една поговорка. Е, днес насилствено научих, че има. Аз и двама колеги излизаме да обядваме. Нямаме пари кеш, затова решаваме, че ще ядем някъде, където приемат кредитни карти. Най-близкото подобно място се оказва „Пица Хът“.

Влизаме с въпроса на уста - „Приемате ли тази кредитна карта?“. Отговорът бе положителен и учтиво ни поканиха да се разполагаме. Поръчахме си обяд, който пристигна след 40 минути, но решихме, че си струва чакането. Храненето минава в шеги и закачки, както е лафът, но всичко хубаво си има край и затова си поискваме сметката.

Пъргавото девойче донася листчето със сметката, ние подаваме картата, след което настъпва обрат в сюжета. Сервитьорката се опулва и задава идиотския въпрос „Какво е това?“. Въздържайки се от желанието си да й кажа, че „това“ е бомба, мило й обяснявам, че е непознатият предмет е кредитна карта, с която желаем да платим.

Тя връща топката с отговора, че не приемат карти, след което настъпва нашият ред да се опулим. Друга сервитьорка ни била казала, че в пицарията приемат тази карта и очевидно имало недоразумение между двете сервитьорки, които не се били доразбрали.

След кратък словесен многобой, в който обясняваме, че сме попитали изрично дали приемат или не, девойката временно се оттегля от сцената, а ние се чудим дали се намираме в България, която подписа договор за членство в ЕС вчера или в някоя от бившите руски републики.

Сервитьорката пак дотърчава и обяснява, че не може да приемат картата, защото вече са извадили сметката и девойката не може да промени нищо, защото няма права. Ще кажеш, че сме на Байконур и са й необходими права, за да изстреля някоя космическа станция. Ние обаче опъваме уши и казваме, че няма как да платим по друг начин и това е положението, на всичкото отгоре вече губим два часа в обяснения.

Търпението ни тотално се изчерпва, а разумът ни не може да обхване безумието, което се случва. Накрая пристигна притеснен младеж, който се счупи да се извинява и каза, че... можело да си тръгнем. Без да платим. И много пак се извинявали, грешката била абсолютно тяхна.

Е, не, това пък вече излиза от всякакви граници, естествено, че е тяхна грешката. Обяснихме, че не сме съгласни да живеем на волни пожертвования и силно желаем да си платим сметката, но отново срещнахме обяснението, че персоналът на пицарията е безсилен пред този очевидно ужасно комплексен проблем.

Ами, нямаше какво друго да направим, освен наистина да си тръгнем и да отнесем със себе си чувството, че сме кварталните прошляци. Разбира се, взехме си и сметката с нас със заканата, че до края на деня ще минем отново, за да я платим, защото усещането в тези 30 секунди, които ни отне да стигнем до вратата, бе едно от най-гадните в живота ни.

Осмисляйки случилото се, затвърждавам мнението си, че никога не ми се е случвала такава простотия. Вече ще имам предвид да огласявам шумно намерението си да плащам с кредитна карта. Отделно призовавам шефовете на „Пица Хът“ да делегират повече права на персонала си, защото тепърва много хора ще плащат с кредитни карти.

И ако всеки път сервитьорките стават жертва на подобни интерперсонални недоразумения и пускат клиентите си да си ходят без да платят, компанията много скоро ще фалира. Защото от безплатни обеди все пак не се печели.