Санитарен полу-ден

Второ, чистенето зависи и от атмосферните условия, дето вика Христина Балинска – от облачната система и обширната антициклонна маса. Понеже, ако е студено, вали и задуха гаден вятър, всичко отива по дяволите, най-малкото не е уютно да запретнеш ръкави и да търкаш прозорци.

Трето, трябва да обуеш копита и да отидеш до най-близкия магазин, където ще закупиш препарати, дето не надраскват повърхностите, чистят стъклото, за да могат след това гаргите да се разбиват в него /по една реклама/, оставят банята искряща, а шкафовете в кухнята известно време се лишават от петната от пържени картофи и пюре.

След като потребителската кошница се напълни с веро, неабразивни препарати, сапун и четки за търкане, се прибираш вкъщи, яхваш старите джапанки и включваш на първа. Което ще рече сваляне на пердетата от хола, но за тази цел трябва да се покатериш на масата, която се клати и да се вкопчиш в дограмата, като с една ръка се мъчиш да откачиш противните кукички, а с другата се крепиш, за да не паднеш с все корниза.

В този миг ти минават какви ли не мисли през главата, ето сега ще падна и ще си строша гръбнака, и ще ме намерят чак другата пролет или след хиляда години, когато някой последовател на Георги Китов изрови трупа ми и ме нарече Малката косматка.

За щастие, кукичките приключват, сваляш пердето, което прилича на тентите, с които навремето се покриваше семейният москвич /който е имал такова превозно средство/. В този момент лъсва голата истина за прозорците, които са неописуемо мръсни и блокът отсреща се вижда откъслечно. Дотътряш кофа с вода и една от онези дълги бърсалки и почваш да се вживяваш в ролята на опърпано ромче на светофара на Канала, само дето няма кой да ти даде пет стотинки, како, и една цигара.

По лицето се стича пот, по перваза на прозореца се стичат кални вади, тече по пода, а котката разнася щастливо мръсотията из цялата къща, така че да не остане чисто местенце. Паркетът малко се подува, а фотьойлът подгизва, но вече нищо няма значение. Телевизорът едва се вижда заради прахта, която хвърчи от всички ъгли.

Прехвърляш се в кухнята и започваш да разместваш шкафовете, за да откриеш една отдавна изгубена вилица и препечен картоф, заклещен между печката и долапа, който май падна там през октомври 2004. Поглеждаш надолу и не знаеш това по теракота естествени шарки ли са или е сбор от сос, загоряло кафе и препържено олио. Мистър Пропър обаче ще реши проблема, докато ти чистиш с прахосмукачката, която се чува от съседната улица, щото е създадена за промишлени цели и на всичкото отгоре вместо да изсмуква прахта, я бълва на облачни маси от някаква неидентифицирана дупка отстрани.

Простираш пердетата, за да изсъхнат до вечерта и да ги окачиш на същите тези кукички, само дето закачането е по-сложно и накрая ръцете ти са се удължили с около 3 сантиметра заради разтягането. Към три спира водата, без да са предупредили и в следващия половин час седиш сред разрухата и чакаш безсилно. Към 5 пердетата са закачени, в кръста ти като че ли има няколко жълти павета, в ръцете приличаш на мопасанова перачка, а в главата даже съвсем на нищо не приличаш.

В края на краищата къщата придобива малко по-чист вид към 7 вечерта, а ти се чувстваш като преварена тиква, само дето тиквата е по-красива. Хъркаш и кашляш като туберкулозна кокошка заради прахта, с която си се нагълтал, но една бира ще прокара акарите по хранопровода.

Чувството обаче е незаменимо, защото паркетът е чист, блокът отсреща се вижда в цялата си грозотия и презрително се присмиваш на тези, които тепърва ще чистят. Изпращаш Мистър Пропър до кофата за боклук и издухваш дима от цигарата право срещу снежнобялото перде. Гаргите могат да заповядат.