Петък, 13-ти

По принцип не ме е страх от датата 13 в съчетание с този ден, защото каквото и да се случи днес хипотетично би могло да ти се случи и по всяко друго време и предпочитам да си обяснявам евентуалните странни събития с нещо друго.

Никой обаче нe дава да забравиш, че днес е петък, 13-ти. Ставам, пускам радиото и веднага чувам всички възможни сутрешни блокове да говорят за светкавици, вещици и да обясняват откъде произлиза символиката на днешния ден. За тези, които се интересуват, един от радиоводещите обясни, че през 14 век един от френски крале - Филип IV Хубави, заловил, измъчвал и убил хиляди тамплиери и оттогава в петък, 13-ти все гадости се случват.

Новината ми дойде твърде освежаващо, почти колкото кафето, което извря и се посипа по котлона, докато филийките бавно, но сигурно загаряха в тостера. Постарах се да не обръщам внимание на тези дребни подробности и започнах да размишлявам върху това какво да облека. Целият процес ми отне към половин час, а броят на преобличанията бе четно, двуцифрено число. Сигурно можеше и още, но просто ми свършиха дрехите, затова се задоволих с нещо, което бях пробвала преди около 17 минути.

Най-накрая акостирах пременена пред кафето, което естествено бе поизстинало, а филийките приличаха на нещо, довлечено от котката. Успокоих се с мисълта, че на тамплиерите сигурно им е било по-тежко и трябва да гледам весело на нещата. Така продължих да си мисля и когато зависнах на спирката да чакам маршрутка, изгледите за която бяха мрачни. Минаха четири автобуса, които по принцип имат навика да се движат веднъж дневно в едната посока и веднъж - в другата и с това работата им приключва.

Сега обаче се бяха разбързали и със скоростта на светлината се появяваха през около три минути. Аз стоях на спирката като точно копие на варненските побити камъни и събуждах единствено любопитството на кварталните небръснати пияници, които жадно сърбаха кафе и се чудеха цял ден ли ще си стоя там.

Междувременно мина бусът на някакво частно училище, след това колата на фирма за почистване „Василка“, някаква столична хлебопекарна, една допотопна Волга с някакво антично старче в нея, отново рейсът и един камион. Сприятелих се с половината кучета в махалата, почесах две-три от тях зад ушите и едно – по коремчето.

Прочетох всички некролози на спирката – първо отзад-напред, после отпред-назад. Удивих се колко добри, сърдечни и мили хора са си отишли от тоя свят и се зачудих дали някои от тях не са починали, докато са чакали маршрутката.

Най-вече са удивих на един некролог, който уведомяваше широката общественост, че „изненадващо“ си отишла някаква 96-годишна баба и си помислих, че да умреш на 96 е по-скоро очаквано, отколкото изненадващо, ама сигурно няма да е възпитано да напишеш в некролога „очаквано ни напусна“ еди кой си.

Като приключих с разсъждението върху некролозите, се прехвърлих върху отсрещния строеж, съседното дърво и един мъж, който чакаше автобуса и имаше толкова уникален нос, увит в чифт мустаци, че сто на сто е пряк роднина на Петко войвода. Потънала в такива генеалогични размишления почти щях да пропусна маршрутката, която премина в метеоритен проблясък и едва се закачих за опашката й. Вътре се вкопчих в някаква решетка и се опитах да оживея до мястото, където трябваше да сляза.

Сега си стоя мирно и тихо на столчето в офиса си мисля, че ако векът бе 14-ти, щях да посъветвам и тамплиерите да направят същото. Но тъй като не е, единственото, което мога да правя, е да чакам денят да свърши по-бързо. Още „само“ 12 часа.