Блясъкът на чистото тяло

В този няколкомесечен период средностатистическото човешко същество изпива тонове вода, студени чайове, таратори и други течни субстанции с цел да охлади жлезите, порите и мозъка, за да не му се сварят намиращите се там белтъци.

Но лятото освен това е повече от подходящ сезон за водопроводни аварии, особено такива, при които се подменят кранове, свръзки и други устройства, така че ремонтът да продължи няколко дни. На мен всяко лято ми се случват такива ремонти из квартала и освен ако не развия някакви гадателски способности, няма как да разбера в кой ден ще спрат водата.

И така, долазваш до прага на къщата си, мечтаейки за един хладен душ и няколко литра ледена вода в гърлото, но реалността те тресва по главата – същата, която трябва да охлаждаш, за да не й свариш белтъците.

Вода нема.

Има няколко прашни бутилки, които стоят наредени до мивката от последния път, когато спираха водата, но тях и в пустинята няма да ги изпият, защото след това ще се наложи спешно хоспитализиране в Инфекциозна болница. Бира има, но все пак не си Клеопатра, за да се къпеш с пиво. Пък и тя май не се е къпала с бира, а с мляко, 3.6% масленост.

Чиниите в мивката са наредени в стройна купчинка, мазни и молещи да бъдат измити. Поглеждаш ги презрително, защото към момента имаш по-належащи проблеми. Минералната вода в човешки разфасовки в магазина се е изчерпала отдавна и са останали само бидоните от 10 литра, за които се нуждаеш от кран, крик или поне съсед, за да отсипеш без да наводниш апартамента.

В края на краищата, проблемът с телесната жажда е отстранен някак си, но чувството, че си потен, мазен и мръсен биологичен агент с висока токсичност не те напуска. Дори напротив, с напредването на вечерта това чувство се засилва. Събужда се естествена неприязън към собствената плът, а въображението рисува картини на епидемия от холера, чума и коремен тиф.

Бирата се пие на едри глътки с мисълта, че ако отвън сме мръсни, то поне отвътре да утрепем и удавим бактериите и вирусите. От време на време отскачаш с тайна надежда до кухнята и врътваш кранчетата, но уви, оттам нищо не потича, само се чува някакво неопределено съскане.

Към 10-11 вечерта вода все така няма, а мисълта да си легнеш в този вид е престъпна. Звъниш на Софийска вода, където ти пускат музика, докато чакаш дежурен оператор. Накрая се обажда някой, който ти казва, че се работи по аварията и на отсрещната улица има осигурена водоноска.

За момент се изкушаваш да се отнесеш до водоноската с гъба и душ гел в ръчичка и да се изплакнеш насред тротоара, но после си казваш, че все трябва да има някакъв друг изход. Правиш бърз списък на най-близки приятели, у които може да се изтърсиш в 6.30 сутринта, за да се изкъпеш. Ръцете лепнат, устата – също, но слава богу, поне белтъците в мозъка са цели. Мръсни, но цели.

Към 12 вече се примиряваш, че ще спиш с прахта и акарите по себе си и се успокояваш, че има толкова хора по света, които не се къпят с дни. Един ден без душ няма да е краят на света. Че ще е смрад – спор няма. Но няма да се мре, освен ако коремният тиф не се развие по-бързо от очакваното.

В този момент тръбите започват да клокочат. Из съседните апартаменти започва да се чува суетене и радостни възгласи. С трепет в душичката отиваш до най-близката мивка, врътваш кранчетата и... о, радост! Оттам потича кал!

Житейското удовлетворение е възстановено, а мисълта за холерата и чумата изчезват. Дори чиниите ще бъдат измити. Е, такова щастие няма.