Дупките

Една мисъл не ми дава мира в последните седмици, държи ме будна по цели нощи и ще съм благодарна, ако някой ми помогне в намирането на отговор.  

Искам да знам колко време ще отнеме на всички дупки в София да се разширят достатъчно, за да образуват една огромна дупка и да погълнат целия град, с все къртицата за метрото, автобус 72, паметника на Съветската армия, Партийния дом и вагон-ресторанта преди Люлин?

Някои биха отговорили – когато му дойде времето, но аз държа на по-конкретен отговор, защото имам страхотен бизнес план за територията на столицата, след като тя потъне безвъзвратно и заприлича на гигантско оризище.

Според мен този радостен момент ще настъпи скоро. Достатъчно е да минеш два пъти София на кръст, за да видиш, че дупките са повече от материята. В тази сметка, забележете, НЕ включвам изкопаните умишлено дупки, а само онези, които енигматично се самозараждат от нищото.

Това, което много ме притеснява обаче, е, че дупките имат статут на защитени местности – по подобие на резервата Сребърна и Шуменското плато.

Ако не ми вярвате, то как ще коментирате случката с моя приятелка, която, опитвайки се да излезе от София посредством личното си моторно превозно средство... пада в ей такава дупка – с все средството и намиращите се в него трима пътници.

Дотук нищо необичайно.

Странностите започват с идването на катаджиите, които й обясняват, че тя е отговорна за дупките (демек – нещо като класна ръководителка им е) и като такава трябва да внимава да не влиза в тях – извънредно проницателна забележка, трябва да им се признае.

Най-големият удар обаче е обяснението им, че трябва да й съставят акт за пътнотранспортно произшествие, настъпило по нейна вина. В документа тя е записана като единия участник в катастрофата, а другият е Дупката.

Готино, нали?

Значи, освен че трябва да живеем с дупките – а съвсем скоро и ВЪВ тях, ние сме длъжни и да ги обичаме и закриляме. Да си ги описваме в регистър. Да ги снимаме и рисуваме.

Да им посвещаваме стихотворения и да се грижим да растат с удовлетворителни темпове.

Да им правим лексикони и да отговаряме на въпроси като „Любимата ми дупка е...“, „паднах в моята Дупка в един мрачен следобед и оттогава сме неразделни“, и прочие интимности.

Като съвестни граждани на този град сме длъжни, видим ли отсечка без дупка, да вадим търнокопа от багажника или от чантата и да кòпаме до откат.

Забележим ли дупка, която две седмици стои с едни и същи размери и не е погълнала половината улица – разширяваме я с голи ръце.

Видим ли, недай си Боже, прясно асфалтирана улица, алармираме строителите на най-близкия мол и срещу дребна сума ги уговаряме да минат стотина пъти с ТИР-а отгоре, до образуване на цифром и словом поне 3 (три) дупки с диаметър няколко метра.

Здравата Дупка се разпознава лесно и отдалече. В нея трябва да може да се побира майка + детска количка + средноголямо куче + спукана гума и/или изсъхнал клон от дърво. Едва когато Дупката придобие тези величествени размери, тя ще започне да ни се отплаща.

С нея държавата ще може гордо да кандидатства в конкурса „Новите седем чудеса на света“ и ще има абсолютния шанс да го спечели – щото езера и скали и баба ти е виждала, ама дупка, която спокойно може да приюти цялата фамилия Зрънкови, с все бохчите, кокошките и коня – едва ли.

Изключение прави само кратерът Чиксулуб, образуван след падането на метеорит преди 65 милиона години, когато измрели всички динозаври. Той обаче не се класира за участие, тъй като е резултат от извънземна намеса.

Засега данни за бъдещи шампиони имат около 99% от дупките в София, което прави избора труден, но аз лично симпатизирам най-много на тези по булевард „Дондуков“.  

Разпръснати и в двете платна, с разнообразна дълбочина, размер и форма, те съвсем скоро ще обединят краища и ще глътнат няколко трамвая, тролея и каруци, с тях ще замине и Операта, и най-накрая и там ще се открие място за нещо по-полезно, като например мол. Щото точно в това каре мол си нямаме и липсата е осезаема.

Логично е да се предположи, че може да се появят и подривни елементи, които да организират Протест срещу Дупките. Това обаче не е важно.

Важното е на него да не присъства никой освен десетимата луди, които обикновено посещават мероприятия от подобен характер (България не е Биг Брадър, протест срещу ГМО и протест срещу каквото още се сетите).

Те ще постоят, ще попротестират и ще си отидат, но Дупките ще останат.

И най-накрая, когато София наистина се превърне в чутовна и величествена Дупка, в грандиозен ров, видим от Космоса и с невъоръжено око, в топографска и релефна забележителност, за която Google Maps ще иска абонамент от потребителите си, точно тогава следният виц:

Двама американски пилоти на бойни самолети прелитат над България. Единият пита другия:
– Абе, ние бомбардирахме ли тука?
– Не, тука си е така.

вече няма да е смешен, а само тъжен. 

Още от блога ми