À така!

Потеглям да гласувам и с интерес наблюдавам оживлението по махленските улички. Антични баби и дядовци, които не са си показвали носа в последните 5 години, сега се носят тържествено към избирателната секция, подпирайки се на три бастуна и няколко роднини. Чудя се дали въобще разбират какво ще правят. Но не се чудя за кого ще гласуват, защото това е кристално ясно.

Мразя да влизам в училища, вътре ми мирише на класно по математика. Бабите едва се катерят по стълбите, а пред секциите има опашки. Показват ми бюлетината, обясняват ми надлежно как да я сгъна три пъти, бият печат, пак ми обясняват как да я сгъна /сигурно гледам тъпо/, за да могат да сложат и втория печат. А не трябваше ли и да се плюе върху печата или нещо не съм разбрала?

Впечатлена съм от мерките за сигурността на бюлетината, само кучета следотърсачи няма в секциите. Сагата със сгъването и печатите приключва успешно, листът е пуснат и гражданският ми вот е изразен.

Към три следобед в Интернет се промъкват класации на най-продаваните книги на площад „Славейков“. В страната се случват необикновени неща – рейсове с роми се стоварват в хасковската болница и настояват да гласуват там, защото се разболели по пътя. Впоследствие се оказва, че такива туристически разходки е имало из цяла България. Из квартала звучат патриотични песни, веят се знамена.

Часът е 8, социологическите агенции започват с резултатите от екзитполовете. Стартират дискусиите, АТАКА е най-коментираната „изненада“. Лидерите се стичат към пресцентъра в НДК, премиерът, както винаги, казва нещо преди да влезе, но не става ясно какво. В ОДС започват да се дърлят преди да са излезли междинните резултати. Искат се оставки, хвърчат обвинения. Отново се говори кой е виновен за влизането на АТАКА, която междувременно вече е получила прякора си „À така!“

Партийните лидери обявяват, че няма да се коалират с Волен Сидеров, него пък го питат кога за последно е ходил на психиатър. Започвам да се замислям дали и аз да не тръгна на психиатър. На фона на всичко това, изборната лотария ми се вижда като игра на ластик пред входа.

Мисля си колко ужасно не ми се иска да се връщаме към 97 година, когато бях на 18, имах желанието да ходя пеша по три пъти на ден от Плиска до Орлов мост и да вися по митинги. Сега вече не съм толкова сигурна, че мога да го правя. А и от часовете по история бях останала с впечатлението, че момента с борбата срещу фашизма сме го минали. Отдавна.