Как Азербайджан заличава арменското наследство в Нагорни Карабах

През последните седмици азербайджански длъжностни лица посрещнаха чуждестранни дипломати, академици и международни гости на внимателно организирана обиколка из Нагорни Карабах (Арцах). По време на обиколката на посетителите бяха показани древни църкви, манастири и културни забележителности, отдавна признати за арменски, като им беше казано, че тези обекти изобщо не са арменски, а по-скоро „кавказко-албански“.

За много от участниците това може да е изглеждало като не повече от академична презентация по регионална история. Но всъщност беше всичко друго, освен това, пише за TNI Стефан Печдималджи, стратег по комуникации и писател.

Кампанията за предефиниране на арменското културно наследство в Нагорни Карабах не е научен дебат. Това е политически проект, спонсориран от държавата, с дълбоки последици за мира, помирението и дългосрочната стабилност в Южен Кавказ. В момент, когато голяма част от международната общност празнува дипломатическия напредък към мирно споразумение между Армения и Азербайджан, този систематичен ревизионизъм заслужава много по-голямо внимание, отколкото получава.

През септември 2023 г. азербайджанското правителство на практика изгони повече от 120 000 арменци от Нагорни Карабах, в действие, което много наблюдатели описаха като етническо прочистване. Този масов изход сложи край на вековното арменско присъствие в района практически за една нощ и последва след интензивна блокада и военна офанзива. Макар че непосредствените хуманитарни последици от това принудително изселване бяха широко отразявани, много по-малко внимание бе обърнато на ускоряващите се усилия на Азербайджан да пренапише идентичността на паметниците в Нагорни Карабах, отдавна свързани с арменското наследство.

Тези усилия за пренаписване на историята не спират до границите на Нагорни Карабах. В публични изказвания и официалните държавни медии азербайджанският президент Илхам Алиев многократно се е отнасял към самата суверенна Република Армения като „Западен Азербайджан“, твърдейки, че голяма част от днешна Армения е построена върху исторически азербайджанска земя. Тази иредентистка реторика показва, че Баку полага идеологическите основи за териториална експанзия. Когато една държава твърди, че историята на съседа ѝ е мит, а територията му по право ѝ принадлежи, това показва, че тя не иска мир с Армения – тя иска самата Армения.

Като внук на оцелели от арменския геноцид, аз разбирам силата на паметта и разрушителните последствия от нейното отричане. Историята ни учи, че мирът не се гради само чрез временни примирия, договори или инсценирани дипломатически декларации. Той се гради чрез признаване на реалността, включително историята, културата и човечността на съседните народи. Когато държавите се опитват да изтрият тези реалности, те разрушават самата основа, от която зависи трайният мир.

Привържениците на нормализирането на отношенията между Армения и Азербайджан често се фокусират върху очертаването на границите,

транзитните коридори, гаранциите за сигурност и икономическата интеграция. Тези въпроси са безспорно жизненоважни за регионалната стабилност. Но един фундаментален въпрос остава без отговор: Как две нации могат да се помирят, ако едната страна активно се стреми да изтрие историческото присъствие на другата?

Векове наред свещени манастири като Гандзасар и Дадиванк са били в центъра на арменския религиозен, художествен и културен живот. Днес се полагат координирани усилия тези обекти да бъдат лишени от своето културно наследство и пренаписани в съответствие с одобрена от държавата историческа версия.

Историческият ревизионизъм рядко засяга само миналото. Той оформя настоящите претенции за това кой принадлежи към даден регион, кой има легитимни корени там и кой притежава правото да се завърне.

Когато историческата идентичност на светите места на един народ бъде пренаписана или изтрита, това създава опасна рамка, чрез която самата му връзка със земята и статутът му като човешки същества могат да бъдат поставени под въпрос и отхвърлени.

За изселените арменци от Нагорни Карабах това има огромно значение. Ако физическата история на един народ бъде изтрита от пейзажа, става безкрайно по-лесно да се твърди, че връзката му с това място изобщо никога не е съществувала.

Истинската нормализация изисква повече от временно прекратяване на активните военни действия. Тя изисква взаимно признаване. Най-успешните мирни процеси по света никога не са зависели от това едната страна да се откаже от своята идентичност или да се подчини на историческа фикция. Напротив, те са изисквали трудното признаване на противоречащи си разкази, болезнени спомени и неудобни истини. Помирението не се постига чрез изискване на историческа капитулация. То се постига чрез създаване на пространство за съжителство.

Международната общност също носи решаваща отговорност. Западните правителства и международните институции често изразяват подкрепа за мирните усилия в региона, но дипломатическото ангажиране не трябва да става за сметка на културната истина.

Траен мир между Армения и Азербайджан остава възможен, но мирът изисква честност. Той изисква признаване, че арменците са живели в Нагорни Карабах, построили са там църкви, поклонявали са се там и са развили дълбоки културни връзки с тази земя в продължение на поколения.

Историята не може да бъде пренебрегната чрез преговори. Като човек, чиято семейна история е била оформена от последствията на отричането и заличаването, знам, че паметта има значение – не защото миналото трябва да ни държи в плен, а защото разбирането му е единственият начин да вървим напред заедно. Южен Кавказ е изправен пред избор между бъдеще, изградено върху признание, и бъдеще, изградено върху заличаване. Само един от тези пътища води към трайна стабилност.