Какво се случва в семейството, когато вратите са затворени?

Появил се в момент, в който всекидневно се говори за домашно насилие, българският сериал  "Денят на бащата" улучва пулса на времето. Продукцията разглежда болната страна на обществото ни, в което възрастните не са дорасли да се грижат за себе си, за близките си и най-вече за децата, които сами създават.

Режисьорът Павел Г. Веснаков изследва какво се случва зад стените на семейството, когато то остане само, без надзора на близките. Главните роли са поверени на Захари Бахаров и Весела Бабинова, на чиито герои им предстои развод. И двамата – неподготвени за подобна ситуация, трудно успяват да съхранят миналото и себе си, а най-голямата тежест пада върху детето, в което всеки от родителите се вкопчва, сякаш за да запази малкото от онова време, в което нещата са изглеждали по друг начин.

Веснаков ясно посочва проблемите около създалата се ситуация и колко неподготвен е човек да я приеме.  Камерата на оператора Александър Станишев отблизо наблюдава случилото се. Следва в гръб героите, улавяйки стъпките им, водещи наникъде. Често ги (из)оставя самотни на детска площадка, обградена от панелки, за да регистрира отчуждението им. Студените и схлупени цветове на работното място на героинята на Бабинова изобразяват вътрешната й дистанцираност към ставащото. Метрономът над пианото отмерва безизходицата и неспособността на персонажите да се разделят хуманно с партньорите си. 

Сюжетът проследява как освен детето си двойката разделя и приятелите си. А всички заради някакво неписано  правило застават зад жената, смятайки, че тя има повече права и по-малко вина. Сякаш за да компенсират тази "закономерност" авторите на сериала, макар и с претенцията за наблюдение на двете страни в една раздяла, застават (не)волно зад бащата.

Така, макар да изглежда сипматична в първите епизоди, героинята на Бабинова е лишена от способността да вникне в същността си, да отсъди адекватно. Обречена от сценария напълно да загуби емпатията и майчинското чувство, тя разделя детето си от неговия баща, несъзнавайки колко важно за него е присъствието му. Съвсем лесно героинята се оставя да бъде подведена от близките си (естествено пак жени - майка и приятелка), които я настройват срещу бившия й и я нахъсват да превърне сина си в оръжие.

В другата крайност е поставен героя на Бахаров. Той следва правилата, с активна гражданска позиция. Цели се нависоко, макар и само в залата за катерене. Готов е да прости, да съдейства, да разбере, да поеме вината, да се откаже дори от сина си, само за да го спаси. И именно той е отритнатият от обществото. Сякаш сериалът не разглежда толкова случващото се между двама души в общата им раздяла, а отбелязва колко дълбока е пропастта между мъжа и жената. Бащата - безгрешен, майката затъва все повече.

Едностранчивото обобщено вглеждане в поведението на мъжа и жената личи и в присъствието на приятелското семейство, изиграно от Глория Петкова и Александър Сано. Отново жената е тази, която е поставена в образа на манипулатор, егоист, тровещ идилията и хармонията в една връзка. Затова пък пак бащата е този, който играе с детето, усеща желанията му, същността му. Търпи!

Към финала има женско извинение, но разкаяние - не.

"Денят на бащата" не остава равнодушен и към безхаберието на институциите, неспособни да се справят в подобни ситуации, но същевременно юристите ще се подразнят на дребните неточности в сериала относно разрешаването на тези казуси.

Добре са се получили епизодите с участието на деца. Особено силно е присъствието на малкия Патрик Шон Хесън, влязъл в образа на сина на Бахаров и Бабинова. Незабелязаният му за възрастните зов за помощ въздейства – от висенето по первазите, през дребните кражби до посягането към ножа. Сценаристите следват Чеховата фраза, че ако в първо действие виси пушка, то тя задължително трябва да гръмне на финала. А завършекът е достоен, обърнат към детето в риск, неразбрано от най-близките си: сред тишина до балони, чудещо се да направи ли крачката към неизбежното.