Коледен кулинарен трилър

Бъдни вечер. Коледа. Елхички, гирлянди, стотици дядоколедовци, които се полюшват по тротоарите и пеят фалшиво, но въпреки това са някак очарователни. Играчки за коледните дръвчета – камбанки, топки, звънчета, какво ли не. По софийските улици има и лед, и киша. И двете точно на правилните места, така че да гарантират, че едновременно ще се срутиш на земята и ще се овъргаляш в кал.

Но нищо не може да помрачи усещането за това, което предстои в следващите два дни. Нещо, което си мисля, че по замисъл не би трябвало да е ограничено до безразборно плюскане, но по неясни причини, в края на краищата, се свежда точно до това. Българинът отдава сакрално значение на храната, не само по празници, но тогава сякаш намира легално оправдание за устрема си към яденето.

Убедена съм, че да сготвиш и да изядеш сготвеното за Бъдни вечер някой ден ще бъде включено като дисциплина в Зимните олимпийски игри, категория екстремен спорт.

Питка. Няколко питки, всъщност, защото се събираме към десетина човека, представители на една рода, но все пак различни семейства, което само по себе си е достатъчна обосновка за тридневното печене на хляб. Отделно си мисля, че напълването им с парички ще стане възможно, само ако откраднем нумизматична колекция.

Тази година майка ми преценява, че ръцете й са по-ценни от религиозната символика на месенето и решава да закупи готово тесто. Във фурната на “Иван Асен” ни гледат странно, даже в погледите на продавачките се долавя страхопочитание. Искаме пет (5) теста, от големите. Дочувам по-възрастната да споделя притесненията си: “Не знам дали ще остане и за другите”.

Вроденият страх “да не свърши” подтиква човешките същества да купуват стоката няколко дена по-рано от необходимото. Затова и тестото, с което бихме могли да нахраним съюзническата коалиция в Кербала, бива оставено на балкона. На сутринта се чувствам като герой от руската приказка за вълшебната каша – дето все не свършвала. Тестото е станало огромно. Дрождите не си губят времето.

Основните членове на фамилията са създали координационен център. Едни купуват тесто и месят. Другите правят чесъна. Третите – боба. Първите правят и сармите. Поддържа се конферентна връзка. Бобът да е с черни маслини, сармите – с по-малко сол, защото зелето си е достатъчно солено. Чесънът да НЕ Е с майонеза.

Настъпва Бъдни вечер. Всички са на линия. Около огромната маса се събираме с очакването за яденето, което чака в кухнята. Пет питки. Туршията е три вида. Има и камби, отделно. Чесън – два вида. Боб. Греяна ракия. Ще кажеш, че не сме яли от миналата Коледа. Тринайсетте ястия са умножени в алгебрична прогресия. Петте питки пристигат. Започва трескаво ровчене и разчленяване. Нумизматиката отива при когото трябва и храненето се връща към обичайните си темпове. Сарми. С ориз и стафиди. Разбира се, че има още боб. И чесън има, то пък оставаше чесънът да свърши. Бабите жизнерадостно са зачервили бузки от ракията. Всеки се обижда, ако не му опиташ специалитета. Тиквеник. Кейк /това съм сигурна, че не е по правилата на християнството, ама вече не ми прави впечатление/. Не мога, бе хора. Банани и мандарини. Портокалче.

Прилошава ми при мисълта, че на другия ден трябва да посетим и другата баба. Едва се прибираме. Сънувам кошмари.

На другия ден обядът на Коледа започва по подобен начин. Питка. Пак чесън /мисля че вирусите ще бъдат трайно изолирани от моята особа/. Боб, къде без боба. Туршия и люти чушки. Някакво неидентифицирано месо.

Вино, много вино. Руска салата. Капама, в която има петел и заек, също и домашна наденица. Пропускам капамата. Баклавички – 5 вида. Малки, големи, тънки, дебели. Саралия. Тиквеник, отново. Ако продължава така, ще трябва да се пременя в пердето от хола, то ще ми е по мярка. Както си седя на столчето, се сещам за един филм на Монти Пайтън, в него имаше хубава сценка за един чревоугодник, който след поредното си преяждане се пръсна. Поглеждам кой седи срещу мен и се моля да не се разпоря. Ще е нелепа смърт и за двама ни – аз, с пръснат корем, а човекът срещу мен – удавен в боб и пет вида баклавички. Чувствам се като кръстоска между морски лъв и възрастен тюлен.

По пътя към вкъщи ни спада гумата. Имам някакво обяснение защо, но не го споделям с околните, защото съм твърде заета да храносмилам. Почвам да завиждам на бабата, която рекламира “Мезимфорте”. Вече й било леко и се чувствала добре. Аз, обаче, не сè.

Развеселявам се, като си представям, че за вечеря си пръжвам две яйчица. Кикотът ми трае кратко, тъй като няколко баклавички се разместват. Хоризонтирам се с книжка в ръка. Паркетът и диванът поскръцват, но аз им се извинявам искрено. Чувам се с приятели, които ми доверяват, че са на път да получат преплитане на червата от преяждане. Но не спират. Така де, не сме за едните черва.

Тази нощ вече сънувам откровени ужаси. Питки, боб, чесън и чушки са се съюзили срещу мен в кулинарен хорър и ме връхлитат. Събуждайки се, обмислям как да изпратя сюжета на съня ми на Стивън Спилбърг. “То” и “Извънземното” ще му се сторят като приспивни песнички.

С напредването на деня ми става по-добре, започвам да се съживявам. Препечената филийка и силното кафе ми действат ободряващо. С треперещи ръце разгръщам църковното календарче, за да открия, че Великден през 2005-та се пада на 1 май. Отдъхвам си.

Имам достатъчно време да се отърся от кошмарите си, преди да ме е връхлетял яйчено-козуначения трилър. Дотогава... една сармичка? Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.