Близо ли е Турция до реализация на амбициите за регионална суперсила?

Хроничното противопоставяне на Гърция и Турция в целия регион от Егейско море до Кипър често се представя като един вид двубой на Давид и Голиат, съизмерване на несравними величини, конфликт с предрешен резултат, който за щастие е почти невъзможен заради членството и на двете страни в НАТО. Това впечатление се създава както от очевидната разлика в мащаба на населението на двете страни - над 82 милиона за Турция срещу под 11 милиона за Гърция, така и от понякога пренебрежителните изказвания на турски политици, които насмешливо, но и заплашително обвиняват Гърция, че се крие зад гърба на силни покровители като САЩ или Франция и не дръзва да застане и да се разбере с Анкара "по мъжки".

И докато наистина изглежда, че Гърция по ред причини поддържа напоследък с по-голяма лекота от Турция връзките с традиционните си съюзници, сравнението на въоръженията, с които разполагат двете страни, не потвърждава очакването за пропаст между военните ресурси на Анкара и Атина.

Публикувано наскоро съпоставяне на въоръжените сили на Гърция и Турция, направено от Кипърския център за стратегически проучвания, показва действително значителен превес на Турция в сухопътните сили, но общото съотношение на личния състав на всички родове войски е около 2,4:1 в полза на Турция, т.е. доста по-малко, отколкото предполага съотношението на населението. От друга страна данните показват, че турският числен превес във военновъздушните и военноморските сили е съвсем малък. По-конкретно срещу 355 200 военнослужещи в турската армия има 142 700 в гръцката, но срещу 308 турски бойни самолета Гърция има 230, срещу 12 турски подводници има 11 гръцки, а във фрегатите съотношението е 16 турски към 13 гръцки.

По отношение на краткосрочните перспективи тенденциите в двете страни изглеждат смесени. В тази област като че ли Гърция през последните две години е взела особена инерция. През 2019 г. САЩ подариха на Гърция 70 използвани ударно-разузнавателни хеликоптера OH-58D Кайова Уориър. През миналата година страната сключи договор за модернизация до последна модификация на изтребителите F-16, които има на въоръжение, а през тази година направи и големия удар - сключи договор за доставка на 24 изтребителя "Рафал" от Франция, както и на три свръхмодерни фрегати "Белхара" с опция за още една. Наблюдателите са единодушни, че инвестициите във въоръжение, които прави Гърция, са в контекста на враждебността с Турция, а като се имат предвид географията на двете страни и зоните на напрежение, може да се очаква, че евентуално военно противопоставяне би било по-скоро по въздух и море, отколкото по суша.

От друга страна Турция също се стреми да не изостава във въоръженията, но залага все повече на собствената си отбранителна индустрия. И докато това до голяма степен изглежда достатъчно във военноморския флот, Анкара не постига същия успех в модернизацията на военновъздушните си сили.

Въпреки че се утвърди като един от основните производители на безпилотни летателни апарати, Турция все още е зависима от чужди доставчици на пилотирани бойни самолети, което през последните години я изправя пред все по-голямо затруднение да поддържа бойната си авиация технологично съизмерима с потенциалните си опоненти.

След като беше отстранена от програмата за производство на изтребителя F-35 заради покупката на руските зенитно-ракетни системи С-400, сега Турция се опитва да убеди САЩ да ѝ продадат изтребители F-16 Блок 70, както и да модернизират тези, които вече има на въоръжение от по-стари варианти. Подобна сделка обаче се нуждае от одобрението на американския Конгрес, а по всичко личи, че там има малко привърженици на продажбата на чувствителни технологии на Анкара.

Група конгресмени и от двете партии вече започнаха да събират подписи под писмо до американския държавен секретар Антъни Блинкън, в което предупреждават, че проблемите с продажбата на F-16 ще бъдат същите, каквито би имала продажбата на F-35. А бившият държавен секретар Майк Помпео заяви, че такава сделка би нарушила Закона за противодействие на противниците на Америка чрез санкции (CAATSA), в сферата на действие на който той самият постави Анкара през декември миналата година. Със сигурност и скорошните заплахи на турския президент Реджеп Тайип Ердоган да изгони десет посланици, включително и американския, заради подкрепата им за затворения правозащитник Осман Кавала не са му спечелили повече симпатии във Вашингтон.

Логичният вариант, към който Турция се обръща през последните години, когато не получава оръжие от САЩ, е Русия. И сега Анкара заяви, че ако не получи F-16, може да купи изтребители Су-35 и Су-57 от Москва. В миналото Русия е намеквала, че подобна сделка не е изключена, но очакването, че Москва ще даде на Турция каквото тя поиска, стига да си плаща и това да дразни САЩ, може да се окаже преувеличено. Русия никога не е пропускала възможността да забие клин между Турция и съюзниците й в НАТО, но това не означава, че би желала да я види прекалено силна, а напоследък има немалко поводи да се безпокои от потенциала на Анкара и то в зони, където интересите на двете страни се разминават.

Войната между Армения и Азербайджан за Нагорни Карабах миналата година, завършила с победа на Баку с почти явната помощ на Турция, причини на Русия неудобството да бъде поставена под съмнение способността й да защити съюзниците си, а и фактически я принуди да подели с Турция влиянието в стратегическия кавказки регион, където доскоро Москва изглеждаше като водещ играч.

Продажбата на турски дронове "Байрактар" на Украйна пък явно е предизвикала обяснимия гняв на Русия. Това е единственото обяснение, което може да има за оправданията на турския външен министър Мевлют Чавушоглу пред телевизия "Россия-1", където той заяви, че когато Украйна е купила едно въоръжение от Турция, то е престанало да бъде турско и е станало украинско. Не знаем дали Москва е била убедена от този несръчен софизъм, но може да се предположи, че разнопосочните интереси на Русия и Турция в Сирия, в Либия и в Кавказ, липсата на допирни точки по кипърския въпрос и Крим, практическото отсъствие на зони на общи геополитически интереси вероятно говорят за това, че Москва ще подкрепя превъоръжаването на Турция само до момента, в който удоволствието от предизвикателството към НАТО и САЩ започне да й се струва твърде скъпо.

Още по-далечни изглеждат възможностите на Анкара да потърси високотехнологично въоръжение на други пазари. Въпреки че никога не е спирал износа на оръжие за Турция, в настоящия хладен период на отношенията ЕС едва ли е сред възможните варианти, както не е и Китай, който е изправен срещу Турция в серия от горещи точки по целия Път на коприната от Синдзян през Афганистан чак до Близкия изток.

Всички тези фактори наред с продължаващото обезкървяване на турската армия от чистките срещу действителни или предполагаеми гюленисти правят краткосрочната перспектива на военната мощ на Анкара несигурна. Разбира се, ресурсите на Турция в по-далечна перспектива могат да променят нещата, но в момента Анкара не може да бъде сигурна в категоричното си надмощие над Гърция. А ако разположим този извод на по-широкото поле на Източното Средиземноморие, където има играчи като Израел и Египет, ясно е, че амбициите на Турция за регионална суперсила ще трябва да почакат.

В най-добрия случай Анкара може да претендира за мястото на "незаобиколим фактор" - ситуация, в която по-скоро може да пречи на стратегическите цели на останалите, отколкото да реализира своите собствени.

Турският президент Ердоган не отиде на срещата на ООН за климата в Глазгоу преди няколко дни, защото организаторите не се съгласиха да има кортеж, голям колкото тези на американския президент Джо Байдън и френския президент Еманюел Макрон. Известно е, че Ердоган не обича второстепенните роли, но е и явно, че със сърдене няма да получи главната.
/БТА/