Как дневникът на сина на президента отразява надеждите и страховете в Иран

Един иранец, който си води дневник, изразявайки съмненията си относно изхода на войната, дори проронвайки сълза заради въздействието ѝ върху баба си, може би не изглежда необичайно, ако не беше фактът, че авторът на дневника е син на президента.

Освен силната си лоялност към баща си, Масуд Пезешкиан, бившият сърдечен хирург, избран за президент през 2024 г., когото той казва, че не е виждал от началото на войната, ежедневните размисли на Юсеф Пезешкиан в социалните медии очертават как протичат военните усилия, въздействието им върху обикновените иранци и как според него борбата може да бъде направена по-ефективна.

45-годишният асистент по физика не разкрива никакви официални държавни тайни, казва, че няма такива и поставя под въпрос стойността на това да се знае някаква информация 48 часа преди друга. Вместо това той чува какво се случва от телевизията или социалните медии. И все пак в силно цензурираното иранско общество той разкрива колебаещите се надежди и страхове на поддръжник на правителството и на човек, който е запознат с него.
В един от записите той пише: "По обяд се чу звукът на ракети и валеше. Времето в Техеран стана приятно и пролетно. Искаше ми се да имах фотоапарат, за да снимам красивите градски гледки. Искаше ми се да няма война и да мога да доведа жена си и децата си да се разхождат по градските улици".

Той изразява гняв относно спирането на интернет връзката, наложено от иранското правителство, цензурираните новини и се оплаква от извинението на баща си към държавите от Персийския залив, които са били обект на ирански ракети.

В един разговор в празен парк приятелят му разказва как преди няколко нощи е сънувал, че ракета е паднала близо до къщата им. На следващия ден е взел основни провизии от къщата и е изпратил децата си в къщата на баба им по майчина линия. Вчера сънят му се сбъднал и къщата им беше разрушена.
Друг запис гласи, че "правилното вземане на решения изисква информация“. "Трябва да оценим капацитета си за доставка на оръжия. 1. Колко месеца бойни действия могат да издържат нашите ракетни арсенали и капацитет за производство на ракети? 2. Колко месеца врагът се е подготвил за война? С други думи: нашата издръжливост ще бъде ли по-голяма или на врага?“, добавя синът на иранския президент.

Пезешкиан е сигурен, че иранските лидери са прави, питайки: "Коя страна лъже? Иран търсеше ли ядрена бомба? Иран искаше ли да атакува Америка? Уби ли правителството 40 000 души?“ – очевидна препратка към кървавите репресии срещу антиправителствените протести през януари, където оценките за броя на жертвите варират от хиляди до над 35 000. „Е, когато едната страна постоянно лъже, защо да ѝ се доверяваме?“

Той продължава: "Да, имаме недостатъци. Правили сме грешки. Не сме безпогрешни. Но нашите грешки не са на ниво, което да оправдава Америка и Израел в тази война или да ни прави виновни. Казвам със сигурност, че Бог не е на страната на Америка.“

Той признава, че писането на дневника може да бъде трудно: "Понякога думите и мислите, които искам да изразя, стават като комар, бръмчащ около главата ми, а когато протегна ръка да ги хвана, те отлитат. Това прави писането толкова изтощително".

Пезешкиан консумира новините като всеки друг или понякога чува слухове: "Новините казват, че са ударили остров Харг. Но само военните части. Искаха да заплашат, че могат да ударят. Да, могат да ударят. След това Иран удря други места. След това те ескалират на по-високо ниво и ние повишаваме нивото на конфликт с тях. Въпросът е докъде може да се ескалира напрежението?“

Понякога новините го разтърсват: "От 3 часа новините за мъченическата смърт на Али Лариджани, сина му, някои от заместниците му и командира на Басидж се разпространяват в социалните медии. Наистина не исках да повярвам. Не трябва да позволим на врага да извърши още едно успешно убийство. Ако не можем да спрем машината за убийства на ционистите, ще бъдем победени“, пише той.

Публикациите на Пезешкиан разкриват, че чува критики към иранското правителство и баща си, особено решението от 7 март да се извини на лидерите от Персийския залив, което той нарича "етичен дълг“, докато го защитава: "Знам колко много баща ми се е опитвал да подобри отношенията със съседите и мюсюлманските страни в региона. Колко е горчиво, че за да се защитим, трябва да атакуваме американски бази в нашите приятелски страни. Не знам дали те разбират нашата ситуация.“ Той добавя, че след войната "ще имаме нужда от нашите съседи“.

Освен издръжливостта, Пазешкиан вярва, че националното единство ще може да спаси Иран. Той настоява, че Иран не е на ръба на морален срив и има средствата да се бори още няколко месеца.

Но дневникът му позволява и по-лични моменти: "След 19 дни война, днес най-накрая се разплаках. Няколко пъти".

"Бях отишъл да видя баба си. През първата седмица на войната дори не ѝ бяха казали, че лидерът е бил мъченически убит. Тя не знаеше нищо. Попита защо навсякъде показват снимката на лидера... По-късно разбра и скърбеше за всички мъченици. Когато ме видя, тя се разплака, а аз я утеших и се усмихнах, казвайки, че всичко е нормално. Нищо не се е случило. Война е. Те ни удариха, ние отвърнахме на удара и така нататък. Но след като напусна входната ѝ врата, се разплака, пише той: "Нищо не е нормално..."