Въпреки че е завършил две специалности в Музикалната академия – дирижиране и композиция, Борис Карадимчев така и не преподава в никое музикално учебно заведение. Започва работа в цирка като главен композитор, а по-късно преподава във Филмовата академия – сега „НАТФИЗ „Кр. Сарафов”. Негови ученици са бъдещите кинаджии. Всъщност и голяма част от музиката му е филмова. „Хора и улици“, „Оставаме“ са част от дългото му сътрудничество с режисьора Людмил Кирков. Той е и автор на „Бяла тишина“, изпята от Георги Минчев, както и на площадната песен „Времето е наше“. През ноември тази година Борис Карадимчев отбеляза и 80-годишния си юбилей с голям концерт в Зала „България“.

Автор сте на „Времето е наше“. Кога времето е било наше?

Направих песента „45 години стигат“ по времето, когато ставаха големите промени на социално-политическия ни живот. Имаше доволни, недоволни. Изведнъж системата се срина без революции, както в други страни. Тогава бях от страната на тези, които бяха много доволни от случващото се. Семейството ми не бе в тон с развития социализъм. Така или иначе дойде 10-и ноември 1989 г. Имах желание да съм съпричастен със събитията. Това, което направих, бе да взема от карето на първия брой на вестник „Демокрация“ изписаното „45 години стигат. Времето е наше“. Реших да напиша от тези няколко думички нещо. Трудно бе от толкова оскъдни фрази да се измисли музикален мотив. Затова идва и повторното „стигат“, което да викат хората. И от слабостта – дефектът се превърна в ефект. Потърсих Александър Петров, който да напише няколко куплета. Това е историята на тази песен. Тя е булевардна, площадна. Не се е пускала по радиостанции освен документално. Не е самостоятелен шлагер. Имайки предвид този кадър, който снима хората на „Орлов мост“ с огромния митинг с десетки хиляди хора, имам и закачка. Казвам я на някой от нашумелите композитори като Тончо Русев например: „Ти имал ли си толкова публика на концерта, колкото аз на този мой?“

Днес като че ли нещата се повтарят...

За съжаление, тогавашният ентусиазъм не се сбъдна в нашите желания в годините до днес. Мислихме, че в скоро време ще заприличаме на някои от най-развитите страни като Германия, Англия или Франция. Но нещата се развиват доста бавно. А и много млади хора отиват да учат в чужбина. Критично съм настроен към това явление, защото бих искал вместо да ходим в уредените страни, където нещата са подредени, да оправим нашите къщи. Преди социализма да навлезе в нашата страна, България след Освобождението е имала динамично развитие. Много българи навремето, които са ходили да следват инженерни и други специалности, са се завръщали у нас и са помогнали на българската икономика. Днешните протести от една страна ме радват, тъй като младите трябва да имат мнение и да знаят как искат да живеят. От друга страна, нещата трябва да са в някакви норми. По принцип хората си казват мнението, когато има избори. Бих попитал тези протестиращи - на последните избори гласуваха ли, казаха ли какво искат? Сега ще гласуват ли? Единствено оправдавам младите за това, че не са гласували, защото може би не са имали доверие в кого да гласуват. Но тогава какво да правим?

През ноември чествахте своя 80-годишен юбилей. При такава годишнина припомня ли си човек кога му е било по-трудно – в началото на започване на кариерата или след постигането на първия успех?

Преди много години чух едно изказване на покойния вече Николай Гяуров. То бе по повод една голяма награда, която спечели като певец в Париж и светът чу за него. Гяуров сподели тогава, че с първия успех започва и тежкия път, тъй като един творец не бива да пада по-ниско от първото завоевание. Аз си мисля, че често пътят на автора може да протече постепенно, както се случи при мен. Бях студент, когато започнах да се появявам като автор в различните жанрове – класическа или популярна музика, а също така и в киното. Може би една от ярките ми изяви бе „Златният Орфей“ през 1967 г. с песента „Бяла тишина“. Не си спомням да съм имал някакви сътресения през творческия си път, но е естествено в кариерата да има спадове и не всичко да е равно.

Какви съвети от преподавателите си следвахте?

Имах шанс да бъда ученик на известни български композитори като Параскев Хаджиев, Марин Големинов, Веселин Стоянов, Панчо Владигеров. От тях разбрах, че по отношение на композицията музиката е много сходна с литературата. И в двете има драматургия, разказ. А той трябва да съдържа своите отделни части. Да се усеща развитието и финалът му. Специфично е в различните жанрове - в една симфония важат същите правила като да се пише роман. В една по-кратка музикална форма правилата са като в кратките литературни творби. Важното е да се разказва плавно, без запъвания, да има интересни изненади, находки и да има поанта, финал.

Какво е специфично по време на композиране?

Стремял съм се каквото и да пиша да има някакъв български аромат. Колкото и да е лек, да се усеща родното. До голяма степен музиката ми се е получава от само себе си, но човек трябва и да се съобразява, да не се подвежда по някакви модни течения. В същото време трябва да си съвременен. Не може да повтаряш неща, които някой друг е казал. Това е трудно изискване, защото в популярната музика публиката възприема по-достъпното. Важно условие е и да не плагиатстваш. Тогава нещата, които композиторът прави, имат по-голям живот. Пазил съм се да не се повторя със себе си, но понякога човек се подвежда. Признавам, че и на мен ми се е случвало. Но съвсем скоро чух нещо от Чайковски и си припомних, че същия мотив е използвал и в друго свое произведение. Допадна ми идеята, че дори на гениален композитор му се е случвало. Е, може и да е нарочно. Не трябва да забравяме, че музиката е абстрактна. Тя се възприема чрез слуха, без да се вижда. В същото време действа конкретно на чувствителността ни в зависимост от това дали е тъжна или весела. Може да е скръбно потискаща, трогателна и постепенно да се извисява по стълбицата нагоре. Тук е майсторлъкът на автора, който работи в киното - да намери място в дадения кадър. Ако нещата са лирични, да не го направи прекалено скръбно. Или пък, ако е по-весело, до каква степен да го направи по-оживено. Музиката трябва да има дълбочина.

Споменахте киното. Ставате част от него след покана от режисьора Зако Хеския.

Това стана през 1966 година. Покани ме да напиша музиката към „Началото на една ваканция“. Този филм не остави голяма диря, Зако има по-добри творби. Но малко по-късно Людмил Кирков ме покани да работя за „Шведски крале“. Този филм бе доста по-шумно възприет. И днес се пуска при подходящи случаи. С много приятни актьори е. Людмил умее да разказва човешки истории, с желания за живот.

А това желание присъства във всички негови филми, особено в тези, на които вие сте писали музиката.

Даже бих допълнил: Людмил много умело намираше сценарии, в които главни бяха съдбите на хората. В „Шведски крале“ един млад човек иска да живее по-нашироко. И среща съответните неудачи. В почти всички негови филми присъстват тези човешки съдби. Да вземем „Селянинът с колелото“. Героя на Гец го тегли романтиката на живота към селото, но не може да стане това, което иска. И в „Оркестър без име“ е силно изявено желанието на музикантите – те искат да покажат своето майсторство, но срещат поредица от пречки. Установяват се в една кръчма на средно ниво, но пак не им провървява. След сватба по еснафски вкус се получава и скандал, тъй като е в противоречие с техните възгледи. Те си тръгват, но с песен на уста: „Оставаме“. Това е Людмил, успява доста умело да покаже сблъсъка на желание и реалност. И аз навсякъде съм търсил някаква нотка на носталгия, на вътрешно интимно преживяване. Пазил съм се от фойерверки. Пестил съм много тонове над петолинието и силни децибели. Когато направих песента „Хора и улици“ за „Момчето си отива“, реших да се изпълнява от Мими Иванова и Борис Годжунов. Повиках ги, показах им текст и им казах: „В тази песен много искам да изразим една приятна душевност, атмосфера без ефекти, без излишни преживявания и драматизъм”. Чувствам мелодията, която съм написал и текста. Силата й е в едно интимно преживяване.

Какво се случва с музиката днес?

Всичко се променя и няма връщане назад. Цивилизацията се развива. Историята е претърпявала големи върхове и спадове в културата. Един Рим се изгубва на картата, за да дойде ред на варварските племена, които го покоряват. Питам се: дали следващите народи поемат от културата на развитите, или започват от някакво друго стъпало своето развитие? Преди време бях на екскурзия в Египет и видях върху някакви египетски развалини  джамия. Зачудих се коя цивилизация е по-голямата – една върху друга са. Що се отнася до музиката, често ходя в зала "България" на концерти на филхармонията и забелязвам, че публиката предпочита класическите автори отпреди 100-200 години – класиката Хайден, Моцарт, Брамс, романтиците като Чайковски. По-новите автори по-трудно се възприемат, тъй като нямат същата емоционалност. Едно противоречие има в популярната музика - обратно на това, което говорим за класиката. Като преподавам на студентите, ги питам за някоя песен или изпълнител, които харесват. Някой от тях споделя: „Скоро чух една певица...- и допълва – има много интересен клип“. Това ми подсказва, че младите обичат да следят новото, но до голяма степен вече музиката се гледа. Днешните концерти са с много екшън, стремят да са атрактивни. Имат задължително танц, игра, светлинни ефекти. Правят някакъв театър. Много малко като Стинг или Елтън Джон са певците, които разчитат само на себе си. Така, връщайки се към развитието – не е ясно дали музиката върви нагоре или има криза. Важното е, че се движи.

Правите ли си равносметка с наближаването на коледните и новогодишни празници?

Около празниците на нас, музикантите, ни престои доста работа. Дните са наситени. Без да иска, човек малко поглежда назад и вижда какво ще остане за догодина. Постепенно идва и въпросът дали само за тази година сме довършили-недовършили нещата или са останали недовършени желания от миналите години. Едва ли всеки си задава така въпроса, но хора на моята възраст се позамислят какво са направили. Дали са живели на повърхността на живота, или са оставили нещо на другите. Замислих се кой искам да ме оцени. Един път като пътувах, на една гара чух как някой си изтананика моя песен. Беше ми приятно. От друга страна, пак ми бе хубаво, когато Валери Петров каза, че много е харесал една моя песен. На кое да се радвам повече? Може би и на двете.

Може би и на внуците?

Да, имам една история с тях. Пътувах за морето с двамата. Бях пуснал радио „Христо Ботев“, където прозвуча моя песен. След нея водещият казва, че тя е на композитора Борис Карадимчев. Те като започнаха да се радват, да се закачат. Стана им много интересно да чуят името ми по радиото. Та сега да довърша за равносметката – какво прави човек, за кого го прави? Когато са казали по радиото, че композитор е Карадимчев, слушателите би трябвало да дадат оценка дали съм си свършил добре работата. Това е отговорност.
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase