Загубих се. За трети път тази година. Т.е. загубих документите си, но то същото, като да загубиш себе си – без документи все едно те няма. Кога и къде съм ги затрила, убийте ме, не знам. Установих, че ги няма, когато ми потрябваха в една банка.

Не се притесних особено: често сменям чантите си, твърде вероятно е просто да не съм ги преместила от едната в другата поради разсеяност. Да, ама никъде ги няма – проверих къде ли не.

Аз и прословутата ми разсеяност.

Ако помолите приятелите ми да ме определят с една дума, всички без колебание ще кажат: „разсеяна“. И, защото съм разсеяна, всекидневно върша големи глупости и попадам в идиотски ситуации. Но не страдам поради това, свикнала съм със себе си, търпя се и стоически понасям последиците от разсеяността си.

И приятелите ми не се сърдят, защото си ме знаят. И аз си се знам, затова всичко си записвам, но пък се разсейвам и не проверявам записките си.

Та с този недъг си живея вече няколко десетилетия и оцелявам, засега.

Нямам представа къде да документите ми, погледнах дори в контейнера за боклук на улицата. Защото именно там ги бях метнала предния път.

Разсеяност.

Излизам от вкъщи, за да напазарувам в близкия супермаркет и попътно да хвърля боклука в контейнера. В ръцете си нося само плика с боклука и портмоне.

Минавайки покрай контейнера обаче хвърлям всичко, което нося, и продължавам към магазина. Пазарувам и когато трябва да платя, установявам, че няма как – нямам пари. „Нищо, де - казва продавачката, която си ме знае (често си забравям портмонето) – после ще ми платиш“.

Но вкъщи портмонето го няма. След кратък анализ на събитията от последните минути става ясно, че в разсеяността си съм го хвърлила на боклука. Хукнах да си го взема, че в него са и съвсем новите дубликати на документите ми (само седмици преди това забравих портмонето с оригиналните в тоалетната на една бензиностанция).

Надзъртам в контейнера – боклукът ми там, заедно с боклука на цялата махала, а розовото портмоне не се вижда. Връщам се вкъщи и, въоръжена с една метла с дълга дръжка, подновявам търсенето.

Ръчкам с дръжката в боклуците - там трябва да е портмонето – може би на дъното, та нали само преди минути собственоръчно го метнах. Но не го намирам... Трябва с ръка да се пипне, с тази дръжка не може да се рови качествено.

Е, направих го. Влязох в контейнера. Влязох и зарових ей с тия две ръце в боклука. Гадост и гнус! Ровя аз усърдно, а минаващите по улицата ме гледат кой с отвращение, кой със съжаление. И съседи ме видяха – някои поспираха да ме попитат какво става, други ме подминаваха тактично, преструвайки се, че не са ме забелязали.

Но такова чудо не можеше да мине незабелязано, повярвайте. Защото драматичността на ситуацията се подсилваше от крясъците на 5-годишния ми син, който подскачаше до контейнера, вдигнал ръце към мен, и викаше колкото му глас държи: „Искам и аз! Иска-а-ам и аз в контейнера-а-а! Моля те, вдигни и мен! Искам и аз да вляза-а-а! Искам! Иска-а-ам!“

За него това би било върховно изживяване, а за мен е едно отвратително преживяване и срамно петно в биографията. И петната по дрехите ми си ги биваше, след като преустанових търсенето на розовото портмоне. Не го намерих, примирих се и започнах да се подготвям психически за нова среща със служителките в паспортното и КАТ.

Историята има продължение. В 12 часа през нощта, отивайки в същия магазин, за да си купя цигари и минавайки покрай същия контейнер, клошарят, който кротичко си ровеше в него, виждайки ме, каза: „Пари нямаше“.

Същевременно вдигна ръце в красноречив жест „не бях аз“ (футболистите често вдигат пред съдията точно по този начин ръце, когато са фаулирали някого). Жестът изразява невинност.

„К-к-какво?!“ - запецнах аз, недоумявайки.

„Портмонето ти е в 4-то районно, ама пари нямаше. Аз го намерих, и го занесох там, документите ти са вътре“. Беше ме разпознал по снимката.

„Ъ-ъ-ъ, да! Да. Пари нямаше“ - казах твърдо, халал да са ти 30-те лева в портмонето, помислих и добавих на глас – Благодаря! Много благодаря!“

Бях готова да го разцелувам и да му дам още пари - та този човек ми спести толкова нерви в паспортната служба.

Отидох в 4-то РПУ и си взех портмонето с документите, а дежурните полицаи си умряха от смях, като разбраха каква е историята му. Такова не били виждали – да си метнеш портмонето в контейнера! Поне им развеселих скучната нощ.

Сега загубих тези документи отново. В контейнера ги няма - поне на пръв поглед. Къде и кога съм ги загубила, не знам.

Разсеяност.

Като се оплача на приятелите си, че отново съм си загубила документите, те неизменно ми задават следните два въпроса, при това смеейки се неутешимо:
1.Да си хвърляла боклука тези дни?
2.Да си ходила в тоалетната на някоя бензиностанция?

Ама никак не ми е смешно на мен. Особено случая с тоалетната изобщо не е смешен, защото тогава никой не беше занесъл „загубените“ ми документи в полицията. Тогава, пак от разсеяност, си забравих портмонето в тоалетната на една бензиностанция.

На път за морето, спрях да заредя бензин. „Догоре“, казах на момчето, и влязох, за да ползвам тоалетната и да си платя. И тъй като нямах джобове, си носех портмонето в ръка. В тоалетната го оставих на мивката, защото ми трябваха ръцете, после отидох да плащам на касата, ама нямаше с какво. То вече не беше в тоалетната.

На записа от камерите в бензиностанцията се виждаше девойката, която беше свила портмонето ми с документите и стотици левове, но ченгетата не успяха да я хванат. Жалко!

И така, на път за морето, на излизане от София, аз се озовах без документи и без пари...

Ха познайте дали пък не отидох на море!

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase