От момента, в който разбрах, че ще падна, до момента, в който посрещнах майката-земя с рамо, минаха 2 секунди. Толкова е разстоянието от гърба на коня до пясъка. Ни повече, ни по-малко.

Дишай, дишай, дишай, чувах гласа на Каролина – треньорката ми по езда, и аз много се стараех да й обясня, че не само се опитвам да дишам, ами пробвам да погълна целия въздух на околията, с все ниската слоеста облачност и умерения вятър от запад-северозапад.

Обаче не става. Просто жизненият процес, наречен дишане, си бе взел кратка почивка и ме остави да лежа в пясъка като туберкулозна попова лъжичка.

Накрая склони да се върне и аз, обнадеждена от притока на пресен кислород, се изправих на колене. Подсъзнателно това просто движение ме изпълни с надежда, че гръбнакът май още си е цял и непокътнат. Което, както и да го гледаш, си е едно доста щастливо откритие.

Много ме боли ръката, успях да изфъфля, плюейки пясък в радиус от 5 метра и основно върху горката Каролина, след което се довлякох до благодатно парче земя, покрито с трева, и се пльоснах със сетни сили отгоре.

Обясних на всички присъстващи, че аз оттам няма да мръдна и даже възнамерявам да нощувам под открито небе, след което затворих очи и се отнесох.

Половин час по-късно бях пред входа на Пирогов. На полицая там очевидно му бе доста скучно – препречи ми пътя и с игрив глас ме попита какво му било на момичето и имало ли то, момичето, 18.

Момичето обаче оголи шести долен ляв и с глас на гладна хиена го уведоми, че е паднало от кон /не от клон, от кон!/ и има не 18, а 92.

Силата на реда така се смая, че безмълвно ми отвори и другата врата, и аз, куцайки като ветеран от Стогодишната война, тържествено внесох хематомите си вътре и се инсталирах пред кабинета по травматология.

Прие ме най-красивият лекар на света. Ако обстоятелствата бяха различни, сигурно щях да му предложа нещо по-изискано, но в случая само го погледнах нефелно в зелените очи и му подадох прашния си крайник.

Опита се да ме съблече, което би трябвало да ме зарадва, но болката бе толкова съкрушителна, че почти го ухапах и му заповядах да не ме докосва. Рентгенът не показа нищо изненадващо – извадено и счупено рамо, операция веднага, дай си личната карта и се събличай.

Е, ако не знаете, точно това е моментът, в който трябва да звъннеш на баща си, и да му сервираш голата истина – че лудата му дъщеря е паднала от едър нечифтокопитен бозайник и най-добре да идва веднага.

Нели и Ангел са с мен и ми събират партакешите, а мила сестра със сладко чувство за хумор ме натиква в тясна нощница на лилави цветенца, пука ми една вена докато взима кръв и ми казва следващия път да пробвам да скоча с парашут, за да не се мъча.

Каква гледка само! Лилавите цветенца на нощницата подскачат заедно с мен върху леденостудената количка, а на молбата ми да ме оборудват с някакво одеало, лекарят ми отговаря с въпрос – не съм ли знаела къде съм попаднала? Одеала няма. Само лилави цветенца. Яко.

Баща ми ме завива с пуловер и, за да разсее тягостната обстановка, ме осведомява, че навремето паднал от 1-я етаж върху цимент, пък ей го сега, жив и здрав.

Хъхъхъ, изплюх аз още половин кило пясък, и продължих да се треса като малеби на силен вятър.

Накрая пристигна беззъб санитар, повлече ме по коридора и каза на трогателната ни компания да се разотива, щото ме качва в операционната и шоуто общо взето е на приключване.

Бях удържала фронта до този момент, но сантименталната раздяла пред асансьора ме докара до неистов рев. Фелини би оценил красотата на мига.

В операционната е готино. И студено. Слуховете по коридора ме информират, че 1. ще ме „заиглят“ с Киршнерови игли. 2. някакъв много важен монитор нещо не работи като хората и ту показва разни стойности на нещастния ти организъм, ту не ги показва. Както дойде. 

15 минути по-късно съм вързана към масата със системи, апаратът за кръвно така ми стяга, че имам усещането, че жлъчката ще ми изтече през ушите, а лекарите се майтапят около мен.

Ква била тая татуировка? А конят какъв бил? А нощницата дали пък да не я съблечем?

Това ме изправи на нокти от болка и с най-сладкия си гласец споделих на увития в маска доктор, че ако ме пипне, ще му избода очите.

Видях го как преглъща и казва на анестезиоложката – пускай й упойката.

Последното, което си спомням, е, че изнесох на академичната дружинка кратка беседа на тема що е то попърс, как и кога се ползва, откъде се купува и колко струва.

Завърших с предупреждението, че има опасност да се напикая върху лилавите цветенца, и заспах с чиста съвест.

Епизод 1 от Смешно отделение приключи към два през нощта, когато се събудих овързана с бинтове през кръста и гърба и стоварена в травматологията на 11-я етаж.

В Епизод 2 ще ви разкажа за най-добрата ми приятелка в следващите 5 дни – хлебарката Катя, а също и какво означава АТВ според Регистрагурата в Пирогов.

Дотогава ще се опитам да обеля яйце и да нарежа домат с една ръка. Ако успея – ще се видим пак...

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase