Това е личният ми, персонален номер, под който се записвам в разпърцаната тетрадка в общината. Срещу това вълшебно съчетание от цифри получавам спорното право някога в близкото бъдеще да си взема отпуска, да си купя бисквити и пастет, да си налея вода в манерка, да нарамя спален чувал и да се наредя на опашка, за да подам заявление за нови документи.

Правото, както отбелязах, е спорно – най-вече защото тетрадката е неохраняема, нито пък е завързана с канап за вратата и още по-малко е зазидана в стената. Тя е просто една тетрадка с редове, въргаляща се върху една маса, а аз съм просто номер 502 – и то от СЛЕДВАЩАТА хилядарка.

Минигражданското общество в коридора, зародило се от само себе си като първичен бульон, ми обяснява, че на всяка хилядарка номерата се занулявали – за по-лесно. Евтин психологически трик, един вид.

Щото я си представете да сте номер седемнайсет хиляди петстотин и две – дали някога ще се запишете за документи, или просто ще изпратите кратко, но съдържателно писмо до Държавен вестник, в което учтиво ще се откажете от българското си гражданство и ще заминете да стрижете муфлони в Уругвай?

Приемам реда си с вял ентусиазъм и дори проявявам наченки на интелект, като питам дали няма някакъв номер, на който да се обаждам през месец-два и да се информирам дали хилядарката е превъртяна. За моя изненада имало.

На него обаче 1. не било много сигурно дали ще ми дадат правилна информация, по-добре да съм идвала всеки ден да проверявам – минавали по около 100-130 души дневно, ама то и това не било много сигурно и въобще к'во е сигурно в тоя живот?!?

и 2. не се знае кой отговаря – просто звъниш, казваш „Добро утро, случайно да знаете кой номер и коя хилядарка минават днес в общината“ и ако имаш късмет, ти казват: „Четиристотин седемдесет и пет, втора“, а ако нямаш, ти теглят една, ти казваш „мерси“, отиваш на гара Подуяне и лягаш под влака.

Напускам общината със смесени чувства. От една страна – хей, 502-ри номер съм! От друга – как, по дяволите, да съм сигурна кога ще е моят ред?

Понеже не мога да съставя алгоритъм за решението на задачката, споделям ребуса с баща ми, който наскоро издаде книга, в която се разправя за алгебрични модели и квантови групи.  

Тъй като аз по-предизвикателен алгебричен модел от общината не съм срещала, моментално му прехвърлям правата върху решението. Той пък създава уравнение с две-три хиляди неизвестни и с необяснима за мен сигурност отсича – на 29 април. Егати.

29 април.

Взела съм си отпуска, купила съм си вода. Влизам в коридора на общината със самочувствието на завоевател. Минигражданското общество вътре си съществува все така сплотено, а лидер е оправна леля, охраняваща зорко ГКПП-то, или казано по друг начин – Вратата Към Гишето. Откривам се в тетрадката, за да удостоверя пред охранителката, че не съм злостна измамница. След това се заковавам досущ като побит камък и се заклевам, че няма да мръдна, та ако ще да посрещна Нова година там.

Не мога да кажа, че времето на опашката тече бавно – най-вече заради разнообразните социални сблъсъци, които се разиграват в коридора, разделени в следните жанрове:

Семейна драма. В главните роли – момиченце и майка му, които изглеждат като да са спали пред общината. Майката е изнервена, детето – още повече, разменят се остри реплики в стил „НЕ ИСКАМ ПОВЕЧЕ ДА ЧАКАМ ТУКА“, последвани от майчино съскане, детски рев, сополи, истерия и тичане навън, „Яна, ела тук... Яна, ела тука... ЯНАЕЛАТУКАВЕДНАГА!!!!“, още по-силен рев, тропане с крак и финалния детски удар „НИКОГА НЕ СИ СПАЗВАШ ОБЕЩАНИЯТА!!!“. В името на общото благо и в разрез с всички тетрадки, майката с детето бива натикана преди всички през ГКПП-то.

Екшън. Мъж е дошъл да пита „за нещо друго“, минава през границата нелегално, докато охранителката блее, но на връщане е спипан на местопрестъплението. Мъжете на опашката солидарно обединяват сили, нарушителят обаче също не отстъпва, а най-лошото е, че аз съм по средата. Полицаят отвън самоотвержено предотвратява баталната сцена.

Романтична мелодрама. Симпатичен младеж влиза задъхано, пита кой номер е наред и, о, ужас – греда! Неговият е минал преди 20 номера. Трябвало да пътува за Испания, щял да си изпусне полета, нямало ли някакъв начин да решим проблема (ето така се ражда корупцията...). Уви, никой не откликва – дори аз. Хубав е, но... сори, пич, не мога да те пусна в мойта хилядярка. Тук става въпрос за алгебричен модел, как да ти го обясня?!? За щастие лелите проявяват типичните за българката добродетели и го пускат.

Междувременно десетки граждани утописти влизат с бодра крачка в общината, дошли с налудничавата мисъл, че ей сега си подават заявлението, нали, няма и 10 минути, и после си тръгват, хаха, само че това да не ти е като по филмите бе, алооо? Тука има ТЕТРАДКА!

А аз откога съм била чакала на опашката? Ми, аз тука си живея бе, госпожо. Цял живот си чакам.

НОМЕР ПЕТСТОТИН И ДВЕ, обявява в тоя момент лелята, а аз получавам сърцебиене от вълнение – мой ред е!

Следва гише 3, две заявления, каса, „а трийсет стотинки дали ще имате“, още пет метра листа, гише 8, гише 9, подпишете се тука, къде е медицинското, ама защо не сте писали колко сте висока?!? – още ли сте толкова, колкото сте били през 2000 година (ми не мога да се закълна, ебаси!), седнете да ви снимаме, станете, идете на биометричната станция, сложете си тука показалеца... показалеца... ПОКАЗАЛЕЦА БЕ, МОМИЧЕ!!! Довиждане, след един месец документите ще са готови.

Полуприпаднала от напрежение и зор, потна, трепереща, но щастлива, напускам територията на общината.

И искам да ви кажа, че друго може и да не знам, обаче на бас се хващам, че в следващите 10 години по-изтерзани и измъчени физиономии от тези в българските паспорти никой граничар по света няма да види. МАЙНО ЛЬО.   

Блогът ми

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase