Седях си в бара една нощ и говорех доста гръмогласно за човек, когото мразех, а мъж с брада се настани до мен и попита дружелюбно:

- Защо не поръчате да го убият?

- Мислил съм за това. Не мислете, че не съм – отвърнах аз.

- Нека ви помогна да го обмислите по-ясно – предложи той. Гласът му беше дълбок. Клюнът – огромен. Беше облечен в черен мохерен костюм с тънка вратовръзка. Малката му червена уста беше гнусна. – Гледате на това положение през червената мъгла на омразата – увери ме той. – Това, от което имате нужда, са хладнокръвните, вещи услуги на съветник по убийствата, който може да ви планира цялата работа и да ви спести излишно пътуване до горещото клекало.

- Къде да намеря такъв? – поинтересувах се аз.

- Вече намерихте.

- Вие сте луд.

- Съвсем правилно – рече той. – Цял живот съм редовен посетител на лудниците. Това прави услугите ми още по-привлекателни. Ако някога свидетелствам срещу вас, адвокатът ви лесно-лесно ще докаже, че съм известен откачалник, а освен това и осъден престъпник.

- Какво беше престъплението? – полюбопитствах аз.

- Дребна работа – упражняване на медицинска професия без разрешително – призна той.

- Значи не е убийство?

- Не, но това не означава, че не съм убивал. В интерес на истината, съм убил почти всички, които имаха нещо общо с осъждането ми за упражняване на медицинска професия без разрешително. – Той погледна към тавана и пресметна наум. – Двайсет и двама, двайсет и трима души – може и повече – отбеляза той. – Може и повече. Убивал съм ги с години, а не съм чел вестниците всеки божи ден.

- Изключвате, когато убивате, а? – попитах аз. – И на следващата сутрин се събуждате и прочитате, че сте ударили отново?

- Не, не, не, не, не – отрече той. – Не, не, не, не, не. Убил съм много от тези хора, докато съм бил удобничко скрит на топло в затвора. Разбирате ли, използвам техниката „котката през стената” – техника, която искрено ви препоръчвам.

- Това нещо ново ли е? – зачудих се аз.

- Ще ми се да мисля, че е – отвърна той и поклати глава. – Но толкова се набива на очи, че не вярвам пръв да съм се сетил за него.

- Използвате котка?

- Само като аналогия – обясни той. – Разбирате ли, налице е крайно интересен юридически казус, когато човек, по една или друга причина, хвърли котка през стена. Ако котката се стовари върху някого, издере му очите, отговорен ли е хвърлилият котката?

- Естествено – заключих аз.

- Хубаво. Друг случай – ако котката не се стовари върху никого, но издере някого десет минути, след като е била хвърлена, отговорен ли е хвърлилият котката?

- Не – признах аз.

- Това – рече той – е върховното изкуство на техниката „котка през стената” за безгрижно убийство.

- Бомби със закъснител? – предположих аз.

- Не, не, не – каза той, съжалявайки немощното ми въображение.

- Бавно действащи отрови? Вируси? – пробвах пак аз.

- Не – отсече той. – А вече знам следващото ви и последно предположение: наемни убийци от друг град. – Той се облегна, доволен от себе си. – Може пък наистина да съм изобретил това нещо.

- Предавам се.

- Преди да ви кажа, трябва да позволите на жена ми да ви снима. – Той ми посочи съпругата си. Беше мършава жена с тънки устни, с боядисана в червено коса и развалени зъби. Седеше в сепаре с неначената бира пред себе си. По всичко личеше, че тя самата също е смахната, наблюдаваше ни със сърцераздирателната миловидност на шизофренията. Видях, че има апарат „Ролайфлекс” със светкавица, закачен на стола до нея.

По знак на съпруга си тя се приближи и се приготви да ме снима.

- Виж пилето – рече ми.

- Не желая да ме снимат – възпротивих се аз.

- Кажи зеле – подкани ме тя и светкавицата проблесна.

Когато очите ми отново привикнаха към мрака на бара, видях жената да се изнизва през вратата.

- Какво, по дяволите, е това? – възмутих се аз и се изправих.

- Успокойте се. Седнете – каза онзи. – Направи ви снимка. Това е всичко.

- Какво ще прави с нея?

- Ще я прояви.

- А после? – настоях аз.

- Ще я залепи в албума ни – отвърна той, – в нашата съкровищница на златни спомени.

- Това някакво изнудване ли е?

- Снима ли ви, докато вършехте нещо, което не бива да вършите? – попита ме той на свой ред.

- Искам тази снимка – заявих аз.

- Не сте суеверен, нали?

- Суеверен ли? – зачудих се аз.

- Някои хора вярват, че ако ги снимат – обясни той, – апаратът улавя частица от душата им.

- Искам да разбера какво става.

- Седнете и ще ви обясня.

- Дано обяснението си го бива и дано да е бързо – настоях аз.

- Ще си го бива и ще е бързо, приятелю – увери ме той. – Казвам се Феликс Корадубян. Името говори ли ви нещо?

- Не.

- Работех като психиатър в този град седем години – обясни той. – Методът ми беше групова психиатрия. Кабинетът ми беше в кръглата бална зала с огледала в замъка с гипсови орнаменти между автокъщата за коли на старо и погребалния дом за цветнокожи.

- Сега си спомням.

- Хубаво. За вас самия де, в никакъв случай не искам да ме помислите за лъжец.

- Окошариха ви за шарлатанство – сетих си аз.

- Съвсем точно.

- Дори не бяхте завършили гимназия.

- Не бива да забравяте – рече той, – че самият Фройд е бил самоук в областта. А едно от нещата, които той е казал, е, че интуицията е по-важна от всичко, дето те учат в медицинската академия. – Той се изсмя сухо. Малката му червена уста не показа и помен от веселост да съпровожда смеха. – Когато ме арестуваха, млад репортер, който е завършил гимназия – чудо на чудесата, може да е завършил даже и колеж – ме попита какво е параноик. Представяте ли си? – възмути се той. – Занимавал съм се с лудите и почти лудите на този град цели седем години, а онзи келеш, който сигурно е учил една година психология в Селяндурския университет, реши, че може да ме шашне с подобен въпрос.

- Какво е параноик? – попитах аз.

- Искрено се надявам, че това е почтителен въпрос, зададен от невежа в търсене на истината – рече той.

- Така е – уверих го аз. Не беше.

- Хубаво. Почтителността ви към мен на този етап вече сигурно нараства с бясна скорост.

- Така е – уверих го аз. Не беше. 

- Параноик, приятелю – подхвана той, – е човек, полудял по най-интелигентния, най-осведомения начин. Параноикът вярва, че се кроят велики тайни заговори за неговото унищожение.

- Вие самият вярвате ли това за себе си? – полюбопитствах аз.

- Приятелю, аз бях унищожен! – възкликна той. – Боже мой, та аз изкарвах по шейсет хиляди долара годишно – шест пациента на час, по пет долара на калпак, две хиляди часа годишно. А онази клета женица, която ви снима, беше красива, умна и жизнерадостна.

- Много лошо.

- Много е лошо, наистина, приятелю – съгласи се той. – И не само за нас. Това е болен, болен град с хиляди и хиляди душевно болни хора, за които нищо не се прави. Бедни хора, самотници, наплашени от лекарите, повечето са такива – това са хората, на които помагах. Сега никой не им помага. – Той сви рамене. – Е, като ме хванаха да ловя риба незаконно във водите на човешкото нещастие, върнах целия си улов в мътния поток.

- Не прехвърлихте ли случаите си на някого? – зачудих се аз.

- Изгорих всичко. Запазих единствено списък на истински опасни параноици, за които само аз знам – буйстващи луди хора, скрити в дървенията на града, така да се каже – перачка, телефонен техник, цветарка, асансьорен механик и прочие, и прочие.

Корадубян ми намигна.

- Сто двайсет и три имена от вълшебния ми списък – все хора, които чуват гласове, все хора, които смятат, че ги преследват някакви непознати, все хора, които, уплашат ли се достатъчно, биха убили.

Той се облегна и разцъфна в усмивка.

- Виждам, че започвате да схващате – отбеляза. – Когато ме арестуваха и ме пуснаха под гаранция, купих фотоапарат – същия, с който ви снимаха. И с жена ми щракнахме импровизирани портрети на областния прокурор, на председателя на Окръжното медицинско сдружение, на писач на уводни статии, който настояваше за осъдителната ми присъда. По-късно съпругата ми засне съдията и съдебните заседатели, прокурора и всички злонамерени свидетели. Извиках моите параноици и им се извиних. Казах им, че много съм сбъркал, като съм казал, че срещу тях няма заговор. Обясних им, че съм разкрил чудовищен заговор и разполагам със снимки на заговорниците. Казах им, че трябва да изучат снимките и непрекъснато да са нащрек и въоръжени. И обещах да им пращам още снимки от време на време.

Призля ми от ужас, представих си града, гъмжащ от привидно невинни откачалки, които ненадейно убиват и побягват.

- Тази…. тази моя снимка… – промълвих аз злощастно.

- Ще я пазим на хубавичко скришно място – увери ме Корадубян, – при условие че запазите този разговор в тайна и ми дадете пари.

- Колко?

- Ще взема колкото имате в момента у себе си. 

Имах двайсет долара и му ги дадох.

- Сега ще получа ли снимката? – попитах.

- Не – отговори ми. – Съжалявам, но се боя, че това продължава до безкрайност. Човек трябва все някак да живее, знаете. – Той въздъхна и напъха парите в портфейла си.

- Срамни времена, срамни времена – промърмори. – И като си помисля, че някога бях уважаван професионалист.

Превод от английски Петя Петкова 

Разказът е включен в сборник с непубликувани разкази на Кърт Вонегът, издание на ИК „Прозорец”. 

_________________________________

Съботна история е нова рубрика на Dnes.bg, която ще среща читателите ни с качествената литература. Съботна история ви предлага кратко бягство от новините през уикенда с кратки сюжети от български и световни автори.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase