Хасан Хасанович, който е преживял ада в Сребреница, разказва за трагичните събития. Пред Balkan Insight той споделя на какви ужаси е станал свидетел.

В геноцида, извършен на днешния ден преди 24 години, Хасан изгубва единия си брат, втория носи километри, за да не остане тялото му на територия, контролирана от сърбите.

На днешния ден през 1995 г. Хасан е на 21 години и заедно с хиляди други бошняци бяга от атаките на армията и полицията на Република Сръбска. Надеждата го кара да тича през гората, така че заедно с братята си да избегне смъртта и да стигне до територията, която тогава е под контрола на армията на Босна и Херцеговина в околностите на Тузла.

"На един кръстопът, на 11 юли, се разделих със съпругата си, сина ми на 16 месеца и тъща ми. Във всеки един момент падаха по две, три, пет гранати. Видях сина си целия да се тресе от страх и си помислих, че това е най-трудният момент в живота ми. Страхотиите обаче дойдоха едва след това. Тогава не знаех къде са братята ми и майка ми", казва Хасанович.

Молитва: Сълзите на Сребреница да не потекат отново... Никъде!

Той открива братята си в село Шушняре. По-малкия си брат Хайро го вижда там за последен път. В колона са се запътили към село Булим. Често губи братята си поради бягането от засадите на армията на Република Сръбска.

"Когато отидохме на Каменичко бърдо, съседът Осман, който беше на около 15 години, ми каза, че брат ми Хайро е загинал. Когато минали село Булим, той бил в самия край на колоната. Сръбските сили са стреляли със зенитна картечница по хората в края на колоната. Върнах се назад, но не казах на брат си Хасиб какво се е случило. Трябваше да ходя два, три часа, за да стигна до мъртвия си брат Хайро. Свалих якето му и с него покрих лицето му. Убитите съседи – Назиф и Мерсед, ги покрих с клони", разказва Хасанович.

"Мисля, че нито един режисьор на хорър филми не би снимал подобно нещо"

След смъртта на брат си Хасан два дни се лута из гората, опитвайки се да открие колоната, която се била запътила към безопасната територия в околностите на Тузла. Опитва се да открие и оцелелия си брат Хасиб, което накрая успява да направи. Малко след това са нападнати от засада. 

"Земята започна да гори от куршумите. Мисля, че нито един режисьор на хорър филми не би снимал подобно нещо. В онзи момент може би 15 000 души се намираха па Каменичко бърдо. Нямаше къде да стъпиш на земята от мъртвите тела. Имаше още живи хора, които бяха без части от тялото, ръце, крака... Вероятно търсеха помощ. Някои искаха да ги убият, за да се приключат мъките им", описва Хасан.

Специално си спомня срещата с момче, облечено с нов червен анцуг. Новите дрехи тогава в Сребреница са били нещо немислимо и затова се усъмнил дали това не е някой, изпратен да раздели колоната. Хасан все пак разбира, че не става дума за такова нещо, а момчето познава терена – и той му се доверява.

"Слизайки на Джугум, той ми каза: "Ще побързаме и не гледай това на стола". Точно над пътя, на стол, имаше човек – краката му бяха вързани. Беше облечен с пола. Бузите му бяха разрязани и закачени с безопасни игли за ушите. Мисля, че нямаше очи, не се виждаше от кръвта. Човекът беше все още жив, опитваше се да каже нещо. Забелях, че половият му орган беше отрязан. Толкова се уплаших, че не чувствах желание за живот", разказва Хасан.

След известно време отново среща момчето с червения анцуг. Описва го като "Божие чудо". Казва, че има многобройни свидетели, че това момче е било там и днес разпитва кой е бил това. Никой обаче не знае какво е станало с него.

"Когато видиш мама, кажи й, че не съм се мъчил"

С брат си и със съседи Хасанович стига до минно поле. Взривът го изхвърля в гората и той пълзи, за да открие брат си. Един съсед го насочва към него.

"В този момент сложих ръката си в нещо, което изглеждаше като топъл пудинг. Горе-долу цялата ми длан беше в нещо слузесто. Всъщност съм сложил ръката си в корема на брат си. Той беше тежко ранен. Лявата страна на корема му беше унищожена. Червата се виждаха", казва Хасан, спомняйки си за този ужасяващ момент.

Лекарите превързали корема на Хасиб, след което той живял още девет часа. В последните мигове от своя живот Хасиб погледнал Хасан и му казал: "Когато видиш мама, й кажи, че не съм се мъчил". След това три пъти си поел въздух и издъхнал. Разплакан, Хасан разказва, че това е най-горчивият момент в живота му и всеки ден го преживява отново и отново.

За да не остане тялото на брат му на територията, контролирана от Република Сръбска, Хасан решил да го пренесе до Незук. "С неговото тяло дойдох на 16 юли на стадиона в Незук, някъде около 18 часа. Не го чувствах като товар. Не ми беше тежък", спомня си той.

Хасан днес има дъщеря и син и ги учи на истината и те да знаят "какво се е случило и какво може да се случи, ако забравят".

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase