Плюшените играчки - част от семейството

Светът се променя, хората забравят откъде са тръгнали. Все едно тръгват от мърлява спирка, където чакат вечно закъсняващия автобус.

Заради задръстванията си купуват колело, след време са в кола и минавайки покрай спирката, гледат леко отвисоко новите чакащи.

Студентите подминават бившия си Студентски град, като “свърталище на селяци”, хората от селата стават граждани, гражданите - чужденци, но на мен въобще не ми пука за хората и не за тях ще говорим сега.

С течение на времето сменяме дрехите, сменяме четките си за зъби, сменяме жилищата си и гаджетата си, сменяме цвета на косата си и годините си.

Сменяме коли, марки парфюми, апартаменти, мнения, политически пристрастия, сексуална ориентация, сменяме дилъра.

Сменяме маслото, сменяме канала, сменяме личния лекар и телекома.

Играчките си не сменяме. Тях ги изхвърляме, слагаме на тавана, изпращаме ги на роднини и въобще се отърваваме съвсем неблагодарно от тях, все едно са просто една вещ.

Играчките... имам предвид плюшените играчки. Играчките, които ни подаряват още докато сме малки човечета и те са по-големи от нас не само ръст, но сигурно и на възраст.

По-късно тези играчки стават наши приятели, защото в детския свят няма реално съществуващи неща и фантазията е голяма, колкото са големи и страховете.

Мечките ни стават защитници от лошите чудовища, кучовците ни пазят от Кумчо Вълчовци и Кума Лиси, зайчовците и прасетата са просто за гушкане и приятелство.

С всички тях споделяме, с тях прекарваме повече време отколкото с родителите си. Малките животинчовци ни слушат, че дори ни и отговарят в нашето детско съзнание. Ние знаем кога те са ядосани, кога им е студено или са гладни.

Като вечер ни разказват приказка, ние после и на тях им я преразказваме. Пеем им песни и гледаме заедно Сънчо.

Понякога ги извеждаме на балкона за разходка или някак си много искаме да им се похвалим с нова количка.

След години започваме да порастваме и да се срамуваме от старите си приятели.

Започваме да се мислим за големи и безстрашни.

Знаем, че няма чудовища и таласъми, знаем, че няма никой под леглото.

Струва ни се глупаво да си говорим с тях. Зарязваме ги дори без да им обясним защо.

Качваме ги по тавани, затваряме ги в кашони, дори понякога ги изхвърляме като смет. Дори не им казваме, че нямаме повече нужда от тях. Дори не се сбогуваме с тях.

А какво са всъщност играчките?

Само не ги приемайте за някакви продукти от плат, памук и копчета за очи. Не, те са много повече от това.

Играчките са първите ни приятели.

Нощем ни гушкат и ни пазят.

Ние ги обичаме.

Те се зареждат с положителна енергия, която по-късно ни връщат.

Едни малки батерии, пълни с любов. Като малки електроцентрали на положителни емоции. Не ми се говори за пътя на енергията, застъпена във физиката и религията.

Това е като наш таен запас на успокоение, таен запас на добри чувства, които винаги в нужда могат да се върнат при нас.

Плюшковците събират всички добри чувства, за да ги върнат при нас в случай на нужда.

И после ми кажете, че те нямат чувства, след всички тези чувства, които им даваме като деца. И по същата причина ми кажете, че в тях няма любов и привързаност към вас.

Тези малучгани ви обичат цял живот, само за да ги изхвърлим някой ден. Все едно не са съществували няколко години, все едно не са споделяли една постеля с вас ... а колко нощи са ви опазили от мрака....

Може би е странно да го прочетете точно в моя блог, но е време хората да се научат на култура, ако не към себе си, то поне към играчките си.

Една играчка от самото си начало ви е била подарена от добри чувства. Тя е малка, пухкава и става за гушкане.

Тогава, след като ви е донесла само добри неща, къде е тя сега?

Къде са ви старите детски приятели?

Не сте ли се отървали отдавна от тях... или пък сте ги пратили “на топло”?

Аз се обявявам против играчко убийците. И нещо повече...

Издигам за кмет на София най-заслужилите и любвеобилни същества в моя свят – Кучко и Зайчо.

Те са на по 28 години и за последните 10 000 дни не са се отделяли нито веднъж от мен.

Доказали са своята любов безброй пъти. Към тях се присъединява и Прасчо, който от само няколко години е в редиците на домашните плюшени играчки, но е истинска част от нашето семейство. (Купихме го за 50 ст от магазин за дрехи втора ръка, попаднал там зарязан от старите си стопани).

Сега станете и отидете на тавана. Спасете ги. Те са живи. И много по-добри от повечето хора около вас. Не заслужават този живот.

Имайте уважение към съществата, които са ви обичали толкова много години и на са се отрекли никога от вас.

В памет на Ежко-Бежко. RIP.