Една (не)обикновена софийска история

Името на българския документалист Светослав Драганов може би мнозина асоциират с филма му "Град на мечти"“, който се фокусира върху емблематичния за не едно поколение Димитровград и разкри мечтите на неговите жители – строителите на социализма през 50-те и 60-те години на миналия век и днешните му обитатели – прохождащите попфолк певици, за които Митко Пайнера е нещо повече от месия.

Героите на новия му филм „Живот почти прекрасен“ са доста далеч от понятието „обикновени“. Те са трима братя от едно софийско семейство. Най-големият, Александър, е фризьор, който обича да се гримира и от време на време се облича като кръшна източна танцьорка. Вторият, Божидар, пък е монах, който се е оттеглил в манастир и е решил да се посвети на Господ, но се влюбва. Третият, Джими, е нормален софийски младеж, в чиито вени тече замбийска кръв.

Всички те са плод на любовта на майка им Лили с различните мъже, които среща през изпълнения си със събития и веселие живот по времето на соца. За тях пък разказва тяхната баба, майката на Лили, която е издънка на старата софийска буржоазия от едно време.

Премиерата на "Живот почти прекрасен" е на 22 май в Дом на киното в София, а ето какво сподели Светослав Драганов пред Dnes.bg.

Последният ти филм разкрива историята на едно удивително софийско семейство – как го откри?

Запознах се с тях през 2000 година, когато още бях студент. Тогава попаднах на един от фризьорските конкурси на Кръстьо Капанов. Там срещнах Александър, който бе един от участниците. След като се запознахме, той ме помоли да го снимам за следващия конкурс, да документирам участието му. Залових се с работата, докато постепенно осъзнах, че той е една изключително интересна личност. Започнах да го проучвам, да го разпитвам за живота му, реших да се запозная със семейството му. Последното ме впечатли ужасно – неговата майка, братята му и фактът, че той всъщност ги издържа. Тогава реших да направя и документален филм за Александър („Животът е прекрасен, нали?“, 2001 г.), който се реализира като студентски проект. Впоследствие продукцията пожъна известен успех и така всъщност стартира моята кариера на документалист.

Защо реши да се върнеш към тази история и да я разгънеш 13 години по-късно?

По принцип в световното документално кино съществува практиката авторите да проследяват живота на своите герои през определени отрязъци от време. Има множество такива филми.  Например сещам се за един немски режисьор, който проследи живота на едни деца от невръстни до възрастни хора. Това е вид жанр в документалистиката. Колкото до Александър, Божидар и Джими, те винаги си ми били много на сърцето – поддържам връзка с тях, Алекс ми е фризьор – и това бе причината да снимам втори филм за тях. Забавно е, защото по време на представянето на „Живот почти прекрасен“ в Загреб, когато ме питаха за какво е този филм, аз отговарях просто „За моя фризьор и неговото семейство“.

Зад гърба си имаш една доста сериозна филмография, която разказва историите все на изключително интересни хора. Александър и неговото семейство ли са твоите фаворити?

По-скоро са нещо специално за мен. Не бих могъл да ги нарека любими, защото всеки герой ми е любим. За да правиш документално кино, ти трябва да обичаш всичките си персонажи. Така е при мен, аз просто се влюбвам в определени хора. Влюбвам се и искам да разкажа техните истории, без да спестявам нито плюсовете, нито минусите – да ги покажа такива, каквито са – пълнокръвни хора.

Би ли разказал историята на това семейство и защо всъщност те са толкова интересни?

Историята се съсредоточава върху трима братя, които всички са от различни бащи. Тяхната майка е била много голям индивидуалист и е живяла живота си по начин, по който й харесва, без да се съобразява какво казват хората за него. Тя израства в офицерско семейство, което принадлежи към старата софийска буржоазия. След Девети септември то изпада в немилост, но въпреки това Лили е възпитана по строг начин, има гувернантка и т.н. 19-годишна обаче, тя се влюбва и се омъжва напук на всички порядки, които майка й се е опитала да вклини у нея. Оттам насетне тя търси любовта в лицето на множество най-различни мъже, от които ражда деца. Интересно е, че тя не е изисквала от мъжете някаква кой знае каква стабилност, дори не е настоявала да признават като свои децата. Тя просто е правила деца. Колкото до мъжете, Лили ги е селектирала по доста интересен начин: единият е бил съветски офицер летец, който е живял в България. Друг пък е бил замбийски студент в най-престижната школа за комунистически лидери у нас. Трети е изкарвал прехраната си като таксиметров шофьор. Самите момчета обаче са просто уникални персонажи. Oт една страна, те са имали доста трудности заради многолюдното си семейство и липсата на баща. От друга обаче, те са толкова живи и истински, че независимо от предразсъдъците, които човек има, сядайки да гледа филма, накрая той е просто влюбен в тях.

Във филма и тримата братя, бидейки толкова различни, всъщност са много жизнерадостни и позитивно настроени, но така ли е наистина? Подлагани ли са те на някакъв вид дискриминация например?

Да, има случаи. Виждал съм как хора са обиждали Джими. Той е от смесен произход, но всъщност е българин, не знае друг език, приятелите му са тук. Въпреки това обаче се е сблъсквал с враждебно отношение. Спомням си, една вечер бяхме в Борисовата градина и там имаше някаква агитка от хора, които започнаха да му налитат на бой. Впоследствие обаче разбраха, че той е българин, а не чужденец, както смятаха, и се укротиха. Колкото до Александър, той е нестандартна личност – фризьор с по-специфични маниери. Винаги ми говори на "Вие", винаги се облича екстравагантно, носи грим. Самият аз в началото на запознанството ни, бидейки някъде с него, съм си мислил: „Сега като ме видят хората, какво ще си помислят“. Но с течение на годините този предразсъдък тотално изчезна и комуникацията с него за мен е истинско удоволствие.

Едно от основните правила в документалното кино е авторът да не променя битието на персонажите, а по-скоро да го изследва безпристрастно от всички възможни гледни точки. Ти обаче като че ли влияеш на живота на своите герои, имаш ли такова усещане?

Не. Не мисля. След появата на продукциите на бял свят тези хора наистина се почувстваха като герои във филм, но нищо повече. Аз съм дал просто възможността хората да видят тези образи и да ги припознаят като истински хора, което е много хубаво. Най-голямото желание на Александър бе хората да го приемат. След прожекциите на филма това се случи и той се почувства неописуемо щастлив. И в София, и в Амстердам хората го приеха с топлота. Истината е, че той иска да бъде обичан, а по някакъв начин филмът му даде възможност да бъде именно това – обичан. Така че не мисля че филмът е променил съдбата му толкова кардинално, но той беше щастлив и това ми хареса.

По какъв начин "Живот почти прекрасен" представя своите герои?

Изначално сценарият на филма гласеше да съпоставя различния човешки избор – Божидар е избрал да бъде монах от малък, Александър се е посветил на фризьорството, а на Джими просто му се живее и няма някакви кой знае какви амбиции. Като отидохме в манастира обаче, хванахме Божидар в един много специфичен момент. В този миг той просто изгаряше от чувства, преживяваше вътрешна борба. Така се случи, че ние трябваше да го снимаме как отива на молитва, а той започна да танцува. И аз го попитах „Добре, какво се случва с теб?“, а той отговори „Трудно ми е“, защото беше преживял любовно разочарование. Защото и те са хора, и те имат мечти, не са по-различни от останалите.

Какъв период от живота на героите обхваща „Живот почти прекрасен“ и за колко време е сниман?

Проследихме живота им за година и половина и горе-долу толкова време продължиха снимките. Няколко пъти ходихме до манастира, Джими беше в София, а с Александър снимахме местенията му и пътуването му до Варна.

Какъв е следващият ти проект?

В момента съм се захванал със снимки за една дама, която се казва Албена Михайлова. Тя е художник, живеещ в Швейцария и прави дебют на 53-годишна възраст. Иска да направи филм за майка си и брат си, който се е самоубил през 70-те години. Тя чепка тази история от осем години и аз й помагам като продуцент на филма.

автор: Мартина Панайотова