Виктор Божинов: Важно е да върнем добрия тон в обществото

За втора поредна седмица "Голата истина за група "Жигули" изпревари останалите продукции, показвани в родните киносалони и застана на първо място в българския бокс офис. Трогателният филм за поколението израснало с музиката от 80-те с "Ревю" и "Нова генерация" е режисиран от Виктор Божинов, познат от сериали като "Под прикритие", "Връзки", "Стъклен дом", "Столичани в повече". Дебютът му в пълнометражното игрално кино е с екранизацията на романа на Милен Русков "Възвишение".

С втория си игрален филм отново ни връщате в миналото, но близкото, за да изследвате следата, която оставя рок музиката от 80-те години на миналия век в поколенията, които са израснали с нея. Как се спряхте на тази идея?

Отдавна със сценаристката Валя Николова си говорихме, че искаме да направим филм с открит код и когато говорим за това усмивката и добрата история да са водещите. Аз съм от хората, които правят неща, които са ми интересни, а това означава да са различни. Затова реших след "Възвишение" да се заема с този проект. Но всъщност това, което ме подтиква да разказвам някакви истории чрез  кино, са героите и проследяване на преживяванията им. Те носят своята емоционалност, проблематика на времето - на настоящето и на това, през което са минали. "Голата истина за група "Жигули" е история за една генерация, която стана свидетел на целия преход, стартирал през 90-те години с огромно желание за промяна, за нещо по-добро. Филмът се опитва да зададе въпроси като: "Добре, де, 30 години по-късно, кое е по-различното? Случи ли се това, за което тогава се надявахме? Ако нещо се е променило – кое е за добро, кое е за лошо? Превърнахме ли се в конформисти? Загубихме ли онези емоционални импулси, които тогава ни караха да търсим живота с отворени очи?".

В онова недалечно минало бунтарството срещу системата минаваше през музиката. Вашите герои преживяват този процес, като голяма част от нас, които тогава бяхме по улиците. Днес сякаш и те, и ние сме притихнали.

Сякаш загубили силата си. Музиката тогава бе един от основните изразители на желанието за свобода и за несъгласие. Смятам, че отново живеем във време, в което имаме много причини да не сме съгласни с някакви неща. Животът е много разнообразен. Тайно се надявам, че главните смисли и неща ще останат ценни и няма в бързината на времето да потънат. Важните неща са как живеем един с друг, как се отнасяме към тези около нас и наистина ненавиждам ситуацията, в която политиците ни се карат като кучета и не могат да намерят общ език на  елементарно ниво.  Всъщност смисълът е не да пазим само себе си, а да правим неща, които да са добри за всички, дори и за тези, които  не ни харесват. Всеки има право да бъде харесван и нехаресван. Това е част от живота и тази поливалентност е изключителна характеристика на живота по принцип. Тайно се надявам, че чрез филма и чрез изкуството даваме един добър камертон, който да звънне и хората да се водят по него. Така става в музиката: като дрънне камертонът и всички се водят по този тон. Важно е да върнем добрия тон в обществото - с уважение един към друг, с достатъчна интелигентност, а не с простотия, наглост, егоизъм и себичност.

Първият ви филм беше по роман, докато сега е по сценарий. Какви са спецификите при работа на това да се подчини филмът на литературна основа и на авторска драматургия?

Когато инспирацията е да се създаде филм по роман обикновено е, защото във вече създаденото литературно произведение човек открива нещо от себе си в съвсем друго произведение. Това е двигателят, който те кара да разкажеш онези идеи, които някой друг е създал и са станали твои. А при създаването на оригинален сценарий, ти можеш да вложиш своето разбиране, проблематика, начина си за това как да разкажеш  една история и на това как да се погледне на определени проблеми. Така че Валя Николова и Нели Димитрова и аз включвайки се по-късно към тях, положихме много усилия сценарият да носи пълнокръвност на героите. Аз съм от хората, които смятат, че сценарият не е просто  повод за кино, а киното се самоизмисля, докато се снима. Сценарият е основата на един филм. Добрият сценарий е най-важното нещо и тайно се надявам, че сценаристите в българското кино ще се умножават, което ще даде възможност за  на много хора да работят в различни стилове, да се изразяват различни идеи. Да се създаде добър сценарий е проблем навсякъде по света. В българското кино гледаме сами да си напишем сценария, а това е много егоистично. Киното е колективно занимание, екипна работа, която фокусира енергията на много хора.

Освен добрият сценарий, важен елемент от филма са и актьорите. С голяма част от тях сте работили и в други ваши проекти.

Тук беше много лесно, защото от самото начало знаехме кои са половината от основните актьори. Сценарият до голяма степен е написан за тях. Когато е налице добрият сценарий, актьорите много лесно се съгласяват да участват и се хвърлят в работа.

Филмът не е мюзикъл, но е за музика и с авторски саундтрак. Сигурно е било много трудно за актьорите, които не са истински музиканти да влязат в ритъм.

Тук на първо място стоеше голямото желание на двамата главни композитори да създадат качествена музика. Тя да бъде облечена в много добър текст и си спомням момента, в който на избраните актьори им пуснахме песните от демо записите. Те бяха изключително въодушевени. След това процесът беше много интересен. Всеки от актьорите имаше свой педагог, защото въпреки че част от тях могат да свирят, те имаха нужда от това да се концентрират върху конкретните изпълнения. Фицата (Филип Аврамов) е известен рокаджия, но тук трябваше да се занимава с бас – нещо, което му е чуждо. Неговият музикален педагог беше Александър Обретенов. На момичетата( Лилия Маравиля, Ирини Жамбонас) – Ева Перчемлиева, на Димитър Рачков – самият Петър Дундаков, на Мишо (Михаил Билалов) му помагаше Жоро от "Остава". Няма как да пропусна и Стунджи, който се занимаваше с Геро. Това беше енергийна топка, която проработи. Един месец актьори и музиканти се занимаваха ежедневно заедно. Това беше и един от плюсовете на постпандемичната обстановка при локдаун ситуацията. Всички нямаха много ангажименти и видяха, че могат да вложат цялата си енергия.

Тоест филмът се снима по време на разгарата на коронавируса?

Филмът се снимаше лятото на миналата година, когато нещата малко се успокоиха и всъщност това беше по някакъв начин рисково. Не знаехме дали някой няма да се разболее. Ако това станеше, означаваше, че ние спираме да работим за определен период, но нещата се случиха безпроблемно.

Покрай пандемията филмите като че ли тръгнаха по друг, различен път от киносалона. Зрителите вече могат да ги гледат в платформи, но вашият филм вече е по кината.

Смятам, че срещата между зрители и филм трябва да е в кино. Платформите са начин за разпространение, удобен, но принизява комуникацията с филма. В зала, когато си с други хора концентриран в тъмния салон, възприятията са други. Аз съм последният противник на платформите, смятам, че те са един от основните канали за бъдещото разпространение, но всеки канал има своето място. Смятам, че големият прозорец е киното и се надявам, че зрителите няма да загубят рефлексите да го посещават и да гледат прожекция в зала с други хора.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.