Християнството не е съвместимо с Тръмпистите: Какво мислеше Франциск за Ванс?

Може никога да не разберем какво е казал папа Франциск на вицепрезидента на САЩ по време на много кратката им среща в неделя. Във видеоклипът, публикуван онлайн, той почти не се чуваше. Сутринта след това Франциск почина, а Ванс се отправи към Индия, намирайки време да напише в X, че сърцето му е с милионите християни, които обичат Франциск (което предполага, че не всички католици са го обичали) и отправи добри думи към мъртвия понтифекс, като нарече една от неговите проповеди „наистина доста красива“).

Франциск беше възможно най-откровен, без да назовава имена, в критиките си към Ванс в писмото, написано през февруари, до американските епископи; но той не просто регистрира укора си към жестокото отношение на Тръмп и Ванс към бежанци и мигранти; той реагира на по-широка тенденция за инструментализиране на религията за националистически и авторитарен популизъм.

През февруари Ванс проведе онлайн „уличен бой“ с Рори Стюарт, бивш консервативен министър на Обединеното кралство, дипломат и сега професор по практика на голяма стратегия в същия университет, от който Ванс е получил дипломата си по право. Въпросът беше това, което на повечето от нас не би изглеждало очевиден източник на възмущение в социалните медии: правилният прочит на понятието ordo amoris на Свети Августин, правилното подреждане на любовта.

През януари Ванс намекна за концепцията в интервю с Шон Ханити. Според новопокръстения католик, това е „християнска концепция“, че любовта и състраданието започват със семейството, след това се простират до съседите, след това нацията и, накрая най-малката частица от тях достига до хората като такива.

Стюарт регистрира скептицизъм, отбелязвайки, че позицията на Ванс е "странна представа за Йоан 15:12-13 - по-малко християнска и повече езическа.

"Трябва да започнем да се тревожим, когато политиците станат теолози, предполагат, че говорят от името на Исус и ни казват в кой ред да обичаме", написа той. А Ванс отвърна на удара с: „Просто потърсете в Google „ordo amoris“. 

След това по типично язвителен начин Ванс постави под въпрос коефициента на интелигентност на Стюарт и добави, че „фалшивата арогантност“ като тази на Стюарт „движи толкова много провала на елита през последните 40 години“.

Както много учени наблюдатели отбелязаха по това време, сложните богословски въпроси няма да имат отговори с размер на стикер. Но в крайна сметка една фигура, която не е напълно без значение за католиците, се намеси с мнение, което може би наистина има по-голяма тежест от тези на другите. Франциск, в писмо до американските епископи, инструктира паството, че "християнската любов не е концентрично разширяване на интереси, които малко по малко се простират до други лица и групи. С други думи: човешката личност не е просто индивид, относително експанзивен, с някои филантропски чувства!"

Той добави, привеждайки упрека, без да назовава имена, че „истинското ordo amoris, което трябва да бъде насърчавано, е това, което откриваме, като медитираме непрекъснато върху притчата за „Добрия самарянин“ … тоест, като медитираме върху любовта, която изгражда братство, отворено за всички, без изключение.“ Очевидно кардинал Пиетро Паролин е бил изпратен в събота, за да обясни отново всичко това на Ванс.

Ванс не е единственият крайнодесен популист, който е вмъкнал национализма в това, което той рекламира като правилната представа за християнството. Виктор Орбан, страхотен модел за Ванс и други самопровъзгласили се за „постлиберали“ (което означава: антилиберали) в САЩ, заявява от години, че правилното разбиране на „християнската демокрация“ е не само „нелиберално“, но и националистическо.

Това би било новина за многото католици, които са преживели проектите за изграждане на нация в Германия и Италия през 19-ти век като напълно потиснически. В края на краищата католиците бяха заподозрени, че поставят лоялността към Рим пред гражданските задължения (подозрение, което все още е много живо в САЩ, когато JFK се кандидатира за поста). Бисмарк започва Kulturkampf (първоначалното значение на културната война) срещу католиците през 1870 г., а Ватикана забранява на вярващите да участват в политическия живот на обединена Италия.

Крайнодесните популисти твърдят, че само те представляват това, което наричат ​​„истинските хора“. Разбира се, те трябва да обяснят кои са „истинските хора“. Мнозина са инструментализирали християнството за тази цел. В автобиографията си Джорджия Мелони заявява:

„Християнската идентичност може да бъде по-скоро светска, отколкото религиозна.“ 

Това, което има значение, не е вярата (да не говорим за действителното християнско поведение), а само принадлежността. Това е, което социалният учен Роджърс Брубейкър нарече „християнизъм“, за разлика от действителното християнство.

Някои крайнодесни популисти се опитаха да сравнят своя католицизъм със своя популизъм, като критикуваха йерархията като някак си нелегитимен или поне лицемерен елит. Италианецът Матео Салвини, който обича да се перчи с Библията и розата, разгневявайки масите от „истински“ италианци, е пионер в този ход; Ванс го копира, когато намекна, че има нещо покварено в ръководството на църквата; по-конкретно той беше обвинил американските епископи в презаселване на „нелегални имигранти“, за да получат федерални средства (обвинение, смятано за „много гадно“ от кардинал Тимъти Долан).

Въпросът не е, че правилното разбиране на католицизма (или християндемократическите политически партии, каквито са съществували в Европа и Чили) винаги е било либерално. Това едва ли е правдоподобно. Въпросът е, че Франциск отново потвърди, че католицизмът не е съвместим с възгледа на Тръмпистите „Америка на първо място“ (и човечеството на последно място).

Коментарът е на Ян-Вернер Мюлер за The Guardian.