Кино за тревожни времена: Как Венеция се отказа от блясъка и погледна към реалността?

Какво се случва, когато звездите не излязат на червения килим?

На тазгодишния кинофестивал във Венеция големите имена са осезаемо по-малко. Няколко водещи студиа са предпочели да държат част от продукциите си далеч от Лидо - вероятно след хладния прием, който миналата година получиха филми, изградени около звезди като Джордж Клуни в "Джей Кели" ("Jay Kelly"), Джулия Робъртс в "След лова" ("After the Hunt") и Дуейн Джонсън в "Машина за разбиване" ("The Smashing Machine").

За онези, които следят фестивала най-вече заради знаменитостите, това може и да е разочарование. Но отсъствието на част от блясъка отвори повече пространство за по-малки филми - и за малко повече размисъл.

Това, което се очерта във Венеция тази година, е селекция от продукции, които се вглеждат право в съвременните ни страхове, питат как реагираме на тях и накъде може да ни отведе всичко това, пише Financial Times.

Между визионера и тиранина

Вероятно най-обсъжданото заглавие на фестивала е "Мъск" ("Musk") - тревожен, почти четиричасов портрет на най-богатия човек в света - Илон Мъск.

Но тънката граница между визионер и тиранин се появява още по-ярко в "Дау" ("Dau") - филмът, който според медията е абсолютният кинематографичен връх на тазгодишното издание. Биографичната продукция за съветския физик Лев Ландау е дръзък и амбициозен 195-минутен епос, който използва множество визуални и звукови похвати, за да държи зрителя постоянно нащрек и да го изненадва.

След подобен филм трудно се намира нещо, което да го последва, но известно облекчение идва от Япония и Хирокадзу Корееда - режисьор, превърнал историите за деца и младежи в една от запазените си територии. В "Поглед назад" ("Look Back") две ученички обединяват сили, за да създават сложни манга истории. Филмът започва като очарователен разказ за приятелство и творчество, но постепенно поема в далеч по-мрачна посока.

Страхът от загубата на работа и класовото разделение

Южнокорейският режисьор И Чанг-донг също се обръща към една от най-осезаемите съвременни тревоги - несигурността на работното място. Темата вече беше разгледана миналата година от сънародника му Пак Чан-ук в "Няма друг избор" ("No Other Choice") - черна комедия за убийства на фона на западащата хартиена индустрия.

"Възможна любов" ("Possible Love") на И Чанг-донг обаче е много по-сдържан и сериозен филм. Историята проследява нелекото приятелство между съпругата на уволнен фабричен работник и документалистка, която иска да разкаже неговата история.

Фактът, че самата режисьорка е омъжена за богат бизнесмен, превръща сюжета в задълбочено изследване на класовото напрежение, непреработените травми и все по-голямата пропаст между богатите и останалите.

Робърт Патинсън като Крис Хансен

Англоезичните звезди все пак не отсъстват напълно.

В "Праймтайм" ("Primetime") Робърт Патинсън прави мрачно и хипнотично превъплъщение като Крис Хансен - водещия на популярното предаване на NBC "To Catch a Predator" от средата на 2000-те. Форматът примамва потенциални сексуални хищници в организирани ситуации, в които те сами предоставят уличаващи ги доказателства, а американската публика наблюдава всичко със смесица от отвращение и почти воайорско удоволствие.

На съвсем друга територия се движи "Дивият кон девет" ("Wild Horse Nine"), в който Джон Малкович, Сам Рокуел и Стив Бушеми играят трима застаряващи агенти на ЦРУ, забъркани в мрачни операции в Чили и на Великденския остров през 70-те години. Филмът на Мартин Макдона е изпълнен с хапливи реплики и извлича катраненочерен хумор от смени на режими, предателства и усещането, че смъртта не е особено далеч.

Снимки: Reuters

4 / 12

"Бункер" - звездите са там, но проблемите също

Един от най-звездните и очаквани филми във Венеция тази година е "Бункер" ("Bunker"). Хавиер Бардем играе прочут испански архитект, който живее в Лондон със съпругата си София, литературен редактор, изиграна от Пенелопе Крус, и двете им малки дъщери.

Изкушението идва под формата на изключително доходоносна поръчка от технологичен милиардер, който иска да му бъде построен бункер за оцеляване. Предложението, обаче, разделя двойката. София не може да разбере защо човек, който се определя като "оптимист" за бъдещето, иска да построи непроницаема крепост под земята за края на света.

След като впечатли с екранизацията на собствената си пиеса "Бащата" ("The Father") и получи далеч по-слаби реакции със "Синът" ("The Son"), френският сценарист и режисьор Флориан Зелер тук сякаш се стреми към стилистиката на Микеланджело Антониони.

"Бункер" съчетава изчистена модернистична архитектура с красива и заможна двойка, погълната от усещането за отчуждение.

Филмът наистина оживява винаги когато Крус и Бардем са заедно на екран, според Financial Times.

Проблемът е, че твърде много от сюжетните обрати са предварително подсказани, а развитието на героите често се опира на клишета. София започва да работи с привлекателен млад писател, който, разбира се, "разбира жените", докато Мигел, героят на Бардем, постепенно потъва в параноя.

Заемките от Хичкок също не помагат особено. София започва да бъде преследвана от образа на една картина, а Мигел се обсебва от поведението на новия им съсед, изигран от необичайно маниерен Стивън Греъм.

Най-тежко обаче стои прекалено очевидната символика - черни картини съпътстват мрачни събития в дома, говори се за "отваряне на прозорци вместо копаене на дупки", а идилията на семейството буквално е разбита с чук.

Снимки: Reuters

4 / 41

И после идва "NAZA"...

Но Венеция все пак запази един от най-силните си филми за края.

Миналата година Голямата награда на журито беше присъдена на разтърсващия "Гласът на Хинд Раджаб" ("The Voice of Hind Rajab"), който изобрази ужасяващата картина при опитите да бъде спасено едно малко момиченце в Газа. Тази година също толкова тежкият документален филм "NAZA" поглежда към темата в много по-широк мащаб.

Заглавието идва от термин, използван от подразделения на израелското военно разузнаване при изчисляване на предполагаемия брой цивилни, които могат да загинат при атака срещу заподозрян член на "Хамас". Според филма приемливият брой може да варира от един човек до 20 или дори 500.

Ювал Абрахам, който режисира филма заедно с Рейчъл Сор, провежда част от интервютата на покрив в Тел Авив през нощта.

Пред камерата застават хора, участвали в създаването на инструментите, използвани за дистанционно нанасяне на удари. Лицата им остават потънали в сянка, а зад тях се виждат осветените прозорци на израелски жилищни сгради. Те разказват за системното унищожение и убийствата, за чието осъществяване са помогнали.

Филмът не търси сензация. Кадри на страданието в Газа се появяват едва за кратко към края. Абрахам задава прости въпроси. Отговорите идват спокойно, почти делово - и именно фактите се оказват достатъчно ужасяващи.

"Никога не мислехме за хората в сградите"

Сред обясненията звучат познатите оправдания - че хората просто са изпълнявали задачи и че, ако те не го направят, някой друг така или иначе би го сторил.

Но "NAZA" показва и нещо друго - до каква степен хората, създали инструментите за разрушение, постепенно са се обезчовечили самите те, докато обезчовечават онези, срещу които системата е насочена.

"Никога не мислехме за хората в сградите."

"Нито един човек не изрази съмнение."

"Беше безумно забавно."

Фактът, че част от интервюираните вече поставят под въпрос собственото си участие, не носи особена утеха. Но поне дава яснота.

"Геноцид ли е?", пита Абрахам.

"Да", идва отговорът.

Неизбежно възниква въпросът как човек може да мисли за един геноцид, без да се сети за други.

Не е изненадващо, че сред имената във финалните надписи са Джонатан Глейзър и Джеймс Уилсън - режисьорът и продуцентът на "Зона на интерес" ("The Zone of Interest"), друг филм, който се вглежда в хората, участващи в систематично масово убийство.

Но най-суровият въпрос в "NAZA" идва от един от самите интервюирани.

"Посетих Полша и се питах как германците са могли да го направят. Сега разбирам. Все още виждам нацистите като зло. Но тогава какво съм аз?", казва той.

Тазгодишният фестивал във Венеция може да е насочил погледа си към страховете ни за бъдещето, но "NAZA" напомня нещо далеч по-мрачно - че на някои места най-лошото вече се случва.

Снимки: Reuters

4 / 16