Свободата на словото, придвижването, творчеството, вероизповеданието, политическият плурализъм и пазарът в ЕС се възприемат за най-висша хуманна ценност. Разбирането за такъв тип свобода е аксиома, пронизваща социалните и политическите системи на страните от общността, която се имплантира в съзнанието на милиони хора. Свободата да говориш, да пишеш и да пътуваш, да работиш каквото желаеш, да се молиш и да симпатизираш на когото искаш, да търгуваш и да пазаруваш привидно изглежда възможна...

Обективната реалност обаче подсказва, че тя е привилегия на малцинството, докато за мнозинството същата тази свобода е само блян: свободата на разполагащия със знанието срещу невежия и неграмотния; свободата на можещия да се лекува или изучи срещу отчаянието на неможещия да си го позволи; свободата на богатия срещу бедния и нищия; свободата на овластения срещу безпомощния и дискриминирания. От гледна точка на формалното и субективното ѝ проявление неолибералната днес интерпретация на свободата създава заслепително заблуждение за естествения характер на неравенството в нейното придобиване.

Синдромът на тази относителност за свобода намира реално изражение в контраста на урбанизираната среда, където социалните противоречия са най-силно изразени. Масова практика днес например е да си свободен да останеш неграмотен – хиляди деца, особено от ромски произход, всяка година напускат училище. Свободен си да проституираш – хиляди български момичета всяка година са икономически принудени да станат проститутки в Гърция, Кипър, Италия, Испания, Германия… Свободен си да бъдеш просяк или клошар – хиляди хора всяка година остават без работа, без дом и без семейство. Подобно изпадане в социалната йерархия по обективни или субективни причини е съпътствано от разпространение на несвободата. Тя спъва възможностите на хората да развиват своите способности, слагайки трайни „окови“ на усещането, че са свободни. С увеличаване на социалното неравенство и мултиплицирането на неграмотност, опростачване и оскотяване на хората се разширява и утежнява проблемът с разпространението на несвободата в нашия декларативно дефиниран свободен свят.

Възможността да пътуваме свободно и да черпим опит от „проспериращия“ Запад ме провокира да пресъздам картината на несвобода в един от най-развитите градове на италианския север – Болоня, който посетих наскоро. Този град, установил се като флагман на академизма (с най-стария университет в Европа) и средоточие на развита автомобилна индустрия, изтънчена гастрономия, влиятелна издателска дейност и разбира се на туризъм, се е превърнал в питателна среда за разпространение и на несвободата. Става дума за „армия“ от бездомници, които обитават историческия му център и чиято свобода се свежда до няколко квадратни метра върху някоя от стотиците веранди (portici). Последните, заради които Болоня е със статут на „град на изкуството“ и е включен в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО, са превърнати в пешеходни зони. Верандите са градските тротоари под свод в приземните площи на ренесансови сгради, чиято дължина надхвърля 60 км. Туристическото им очарование заедно с ширещата се по тях човешка нищета съжителстват на всяка улица, на всеки ъгъл...

Мечтите за по-добър живот и стремежът към благополучие подтикват хиляди чужденци и италианци от юга на страната да търсят щастието си в Болоня. Свободата на мигриране дава това право на всеки, но малцина са онези, които постигат някакъв, дори частичен, успех от смяната на местоживеенето си. Болшинството пришълци, макар някои от тях носители на таланти и с високо образование, изпадат в социалната йерархия и се маргинализират поради простата причина, че е вероятностно невъзможно всички да успеят. Свободата на избор в повечето случаи се свежда до неквалифицирана работа на миячи, чистачи, амбулантни търговци и разносвачи на храна, от отказа на които до скитничество по улиците има само малка крачка. Поради това съображение у нас през социализма не се допускаше свободното преместване на хора от селата в градовете и столицата, а само в случаи на оправдана потребност със задължително изкачване в социалната йерархия. Например от беден селянин да се издигнеш до промишлен работник, учител, лекар, държавен чиновник и т.н., което оправдава мигрирането. Нерегламентираната свобода на преместване в градовете като центрове на социалния и икономическия живот стимулира „периферизацията“ им, за която още преди 150 години е писал Маркс. В териториален план този проблем рецидивира в гетоизиране на градското пространство, „раждайки“ периферия в центъра. Но в Болоня, заради концентрацията на несвобода в историческото ядро, периферията се е имплантирала в същинския градски център.

Социалната солидарност присъства в институционална форма. Болоня е единственият голям италиански град с действаща обществена служба за обгрижване на бездомните. Но изградените спални общежития са крайно недостатъчни, за да приемат хилядите без дом, а за туширане на надвисналата върху тях несвобода не може да става и дума. За да прояви съпричастност, през зимата на 2022 г., самият кмет на града прекарва една нощ навън върху веранда с клошари. Ефектът от подобна инициатива естествено е повече личностен PR, отколкото ангажиране на градската общественост с проблема с оскотяващите хора.

Равнодушието и безразличието към бездомните, лъхащо и от местни, и от туристи, е пряко доказателство за формирано ирационално общество. Много от клошарите са деца и юноши, легнали върху одеяла и картони, прегърнали улично коте, чакащи с отчаяние да им подхвърлят нещо... Те нямат свободата да живеят в собствен дом, защото са на социалното дъно. Нямат свободата да учат, да облекат чисти дрехи; нямат свободата даже да работят при нерегламентирани условия на труд, защото са дискриминирани. Социалната им маргинализация създава застрашителни проблеми в обществената среда на града, клонящи към фашизоидна деградация. Заради страха от разпространение на болести и престъпност например собствениците на имоти променят отношението си към чужденците. Това създава затруднения за студентите, които не могат да си наемат квартири в Болоня, защото те „не се отдават на чужденци“, особено пък на „чернокожи“. Претекстът само на тези факти свидетелства за трайно деформирана обществена среда, в която ограничените правомощия на държавата отприщват социална дерегулация с постоянно увеличаващ се дял на несвободата в нея.

Позитивното разбиране за свобода означава всеки да получава равни шансове за развитие и реализация, както и равен достъп до благата на съвременната цивилизация – наука, образование, здравеопазване, култура, технологии... Ценност, залегнала в развитието на бившите социалистически страни. В едно дълбоко несправедливо в разпределението на материалното богатство общество, каквото е днес неолибералното западно, се произвежда растящо социално неравенство, блокиращо възможностите за свободен избор. Отчуждението, неприкритото дискриминиране, безразличието към бездомните многократно стесняват усещането за свобода на хора в един град от свободния свят, в който всичко за тях е затворено. На изписан графит по една от улиците прочетох: „A Bologna solo portici aperti“ (В Болоня са отворени само верандите)...

Автор: Вилиян Кръстев, доктор на науките, специалист по обществена география и геополитика, доцент в Икономическия университет във Варна

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase