Когато докоснеш ръката, спасила стотици човешки животи на такъв голям лекар и човек като проф. Боян Христофоров в неговия кабинет в една от най-известните болници в Париж, потръпваш. И усещаш, че наистина "Да си българин, това звучи гордо"!

За мен остава удовлетворението и честта да познавам прочутия медик от двадесет години и аз да го открия за българския читател - пръв писах за него и чаровната му съпруга Ан дьо Колбер още през 2006 г. в своята много популярна книга "Париж, моят Париж...", както и в "Париж - радостта от живота" и в други мои творби. По телевизии, радиа, медии разказвах и  разказвам  вече толкова години  за него, за прекрасния му парижки дом, за семейството му, за обичта към България, разказва писателят Димо Райков.

След всяка среща с доктор Христофоров, било в кабинета му, било у дома му или в българското посолство, където той неизменно присъства със съпругата си и децата си на всички културни събития и празници, аз... летя дни наред! Защото едва ли са мнозина българите като него, които са постигнали такова признание в своята професия във Франция и света, които са на такава почит във френското общество, които са спасили живота  на толкова хора!
А когато видиш с каква възхита говорят за него възпитаниците му студенти, сега вече едни от най-известните лекари в света, направо ти идва да ревнеш.

Богатство, безценно богатство, с което би се гордеела всяка уважаваща себе си държава!

Защото за нас, да си го кажем честно, рядко се говори по света с хубави думи. А името БОЯН ХРИСТОФОРОВ е синоним в големия свят на лекарите-ангели в бели престилки на висок професионализъм и космическа любов към професията.  Когато много млади лекари дезертираха по страшното време на Ковида, професор Христофоров, макар и понатрупал годинки зад себе си, неотлъчно бе на своя пост в болницата,  затова и той беше от неколцината лекари, на които посветих моята уникална книга за това затворено, но разтърсващо ни време - "55 дни карантина в Париж".

И сега, въпреки пенсионната си възраст, д-р Христофоров лекува и спасява животи, раздава своето сърце на другите. Все едно е пъргав млад лекар!

Затова останах като треснат от гръм при тази наша среща онзи ден в кабинета си му, когато ми довери с огромна болка, той по начало е много дискретен човек, че синът му, който иска от сантимент и любов към България, да, от ЛЮБОВ, която д-р Христофоров и съпругата му са му внушавали от дете, вече години наред чака... гражданство!

Българско гражданство! Чака с години, но... Няма за сина на това по-българско от милиони, да не кажа и от почти всички български семейства, мило и добро семейство български паспорт. А за хиляди други тарикати и използвачи заради европейското ни членство има...

Изтръпнах от срам, когато достолепният лекар ми разказа как отишъл в Президентството да попита защо толкова бавят гражданството на сина му...
Олюлях се - този достоен мъж и спасител на България да пътува хиляди километри, за да отиде да изкачва едни високи стълби и да се лута по коридорите на сградата-мастодонт.

Представяте ли си - това светило на медицината, този човек-метафора на най-красивите и добри качества у българина, човекът, който е направил повече за авторитета и името на България от всички посланици, политици и чиновници, и то без лев да вземе от държавата ни, напротив, давайки й безвъзмездно тонове помощи и собствен висококвалифициран труд, давайки й сърцето и таланта си, да изкачва тези стръмни стълби на достолепна възраст и да пита защо все отлагат и отлагат тази процедура...

- Едни големи коридори, Райков, в президентството, един блясък... Толкова стаи, чиновници... Казаха ми, процедурата върви, чакайте...

Лицето на лекаря бе потъмняло. Това добродушно и толкова интелигентно лице потрепваше в болка.

Разбира се, професорът никога няма да се моли, никога няма да даде израз на болката си от това незачитане, но наистина е срамно подобно отношение към един от съвременните великани и стожери на българския дух.

Ей, български чиновници, на този свят мъж поклон трябва да правите, а не бездушно да му казвате - чакайте...

Всъщност ние сме свидетели за пореден път на един от парадоксите на болното българско време.

Времето на тарикатите, паричките и на "връзките". Вечното българско време...

Пак мисля, пак премислям - да си спасил стотици български животи, и то безплатно, да си работил десетки години за благото на България, изпращайки тирове с помощи, сам да си ги разтоварваш, защото тези, на който ги даряваш безплатно, искат да им плащаш, за да ги... разтоварят. Да си организирал обучението на десетки млади българи, спомням си как със светнало лице ми разказваше още преди 20 години за десетките ромски момичета, изучени чрез неговата асоциация за медсестри, да си предоставил безплатно дома си в центъра на Париж вече десетки години на български студенти, да ги храниш и им даваш подслон, да живееш с трепетите на своята родина цял почти 90-годишен живот, макар и от невръстно дете да си в чужбина, и сега българската държава да се тутка и да размотава собствения ти син да стане официално българин. И то в същото това тъжно време, когато българско гражданство се дава под път и над път на толкова люде, които едва ли имат нещо общо с България, когато скандали с подкупи разтърсват институциите, занимаващи се с тази процедура.

Аз лично в Париж съм срещал десетки хора, просяци, крадци, измамници, които имат български паспорти. И ги размахват, и ги показват, говорят ми на някакъв само техен си английски, че били българи, но когато хитро ги питам, вече на български, те пак продължават на уличния си английски, значи хабер си нямат от български, дума не отронват...

Кой, как и защо им е дал български документи за самоличност, кой ги е "направил" българи? И срещу какво?

Лично на мен десетки македонци и албанци, сърби, руснаци и украинци са ме молели да им съдействам да станат българи. Аз, разбира се, нищо не можех да им помогна, но от любопитство ги питах защо им е да бъдат българи, а не французи, италианци, къде по-престижно е...

И отговорът на всички тези мераклии за българи бе зашеметяващ - "Защото да си българин, става най-лесно, даваш, каквото трябва и вземаш паспорта, а после хоп, ставаме европейци, бегом към живота в Европа".

Да, така ми казваха мераклиите за българи. И ми намигваха. И най-страшното е, че някои от тези тарикати след време ухилени ми показваха... българския си паспорт.

А в същото време синът на професор Боян Христофоров чака.

Ало, Българийо, ало, български чиновнико, какво става?

Вижте снимката по-долу, която си направихме онзи ден с професор Христофоров в кабинета му в една от най-прочутите болници в Париж. Вижте какво лице, каква усмивка, какво благородство...

Вгледайте се добре, вижте България, господа бюрократи, и се поразмърдайте. Не продължавайте да огорчавате това светило на световната медицина и му върнете усмивката, с която продължава да лекува безплатно толкова българи!

Парадокс, нали - даваш си таланта, времето, силата на своята родина, която нищо не ти е дала, а тя години бави гражданството на твоя син. Да, странна форма на благодарност и на почит към този голям българин, чието семейство и дом в Париж са като хана на Странджата.

Да видите само как ще ви посрещне мадам Дьо Колбер, праправнучката на прочутия граф Дьо Колбер от свитата на Наполеон, как ще ви покаже коланчето, вечното си българско везано и с мъниста коланче на кръста, с което неизменно посреща българските си гости - "Добре дошли в България!".

Една малка, но толкова уютна и красива България в Париж.

Да, разказах ви една история, която никога не бих искал да разказвам и споменавам повече.

Пиша и изтръпвам. Както се казва - тъжна работа.

Аз ще добавя - срамна! Нашенска...

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase