Да си отидеш поетично

Когато говорим за френско кино, лично моята асоциация е Франсоа Озон. Не знам защо. Със сигурност има далеч по-известни и големи режисьори от него. Но може би защото ми е любим, просто не мога да го поставя на второ място.  

Режисьорът стана особено популярен у нас напоследък – с последните си 2 филма – мюзикълът-пародия „8 жени” и нежния и тъжен „5х2”. Затова беше от значение какво ще бъде следващото, което ще ни покаже. Но колкото и хубави да са били очаквнията ми, той ги надмина, макар че не ги покри изцяло.

Новият му филм „Време за раздяла” е може би най-тъжният и най-красивият филм на режисьора. В него почти няма реплики, съзерцателността му е наситена с енергия и чувствителност, която според мен е най-чистата визуалност,  която досега ни е поднасял.

Историята разказва последните месеци на един известен моден фотограф – гей, който разбира, че е неизлечимо болен (с 1% шанс да оцелее) от рак. В ролята е изтънченият и фееричен Мелвил Пупо (който е самостоятелен широкообхватен обект на обожание като режисьор, сценарист и актьор).

Този филм най-вероятно би могъл да се сравни с „Нашествието на варварите”, но там смъртта на позастарелия Реми беше бъбрива и бохемска, емоционална, но и рационална. Докато тук Ромен умира бавно и нелепо, като есенен лист през пролетта.

Едва ли някой може да си представи как би реагирал ако разбере и осъзнае, че не е безсмъртен (всеизвестно е, че човекът е единственото същество, което знае, но не е убедено докато не му се случи със сигурност). И този филм е една красива интерпретация на края на един човек. В този край около него е необятната самота,  в която примирението в един момент надделява дори над гнева.

Тоталният вакуум откъм частици на надежда за бъдещето е поле, което ту се изпълва с мечти, ту отново е болезнено празно. Около Ромен непрекъснато тича споменът за това, което е бил като дете, игрите заедно със сестра му и образите на двамата се заплитат и спъват в стъпките му където и да отиде.

В крайна сметка сбогуването му с любимия му и със семейството е тихо и красиво (всъщност те нямат идея за какво става въпрос). Единствено баба му разбира и го подкрепя. И едно бездетно семейство, което ще отгледа последната негова следа...

Докато той в последните си часове спи на плажа, слуша морето и умира, загледан в себе си като малък...

След „Време за радяла” обаче едва ли ще излезеш от салона тъжен. Толкова красота, нежност и тиха тъга едва ли могат да те потиснат. Този филм е поезия, душата на човек, която се рее и се сбогува със света и всичко в него – с любовта, със семейството, с материалното, с хората които обича, със спомените, с навиците, с надеждите и мечтите.

И това сбогуване е толкова истинско, че ти излизаш от салона с леко меланхоличната стъпка на поет, който живее под мостовете на Сена. Просто брилянтно...