Брой до 4

Включвам се във фестивала с 3 дни закъснение и ми се струва, че съм изпуснала всичко най-важно.

Вчера обаче се съвземам и, самопотупвайки се успокоително по рамото, се амбицирам да изгледам всичкото кино от началото до края (тоест – от 17.00 до към 23.00 часа).

Справям се чудесно. Улеснява ме фактът, че филмите са изключителни – един след друг те хвърлят в различна стилистика, на различно място по света, в различен жанр.

Едно от нещата, заради които обожавам късометражното кино, е това, че ако един пълнометражен филм има много време да те потопи в атмосфера, да те въвлече в случка и да те поведе през стилистика, то късият направо те хвърля.

И истинското майсторство е да не се отърсиш, да следиш като хипнотизиран и да забравиш, че тези 5 минути са наужким.

В този смисъл, започвам от края – последен на прожекцията, испанският филм „Машина“ ни потресе с ужас, невероятно операторско майсторство и страхотна визия.

Накъсан, с бърз и насечен монтаж, ужасяващ, проследяващ по необикновен начин стар испански мит.

Атмосферата на филма е като в кошмар, в който страшни визии, фантастика, типични кадри от хоръри и изпълнени с черен хумор моменти се нижат един след друг, водейки ни през сюжета.

В него едно момиче, в болка и объркване, потънало в един свят на мръсотия и демони открива новата си същност и намира начин да върне изгубената хармония.

Неслучайно филмът е с най-много награди от селекцията на фестивала...

Вижте трейлъра:

Останалите испански филми в програмата бяха далеч по-близо до живота и до темите, с които обикновено свързваме националната им кинематография.

Например страшно забавният „Спаси ме“ беше типична метафикция – диалог между един самотен писател и негов персонаж. В него красива жена влиза в дома на Мануел и разтърсва живота му с репликата, че го обича и с молбата да я спаси...

Семейна история тип Алмодовар беше и испанският „Травматология“. В него на сватбата на Антонио – най-големият от 5 деца, баща му получава инфаркт. Празненството е прекъснато и цялото семейство отива в болницата, където в напрегнатото очакване през нощта наяве излизат всички травми и проблеми...

Четвъртият испански филм на вчерашните прожекции беше историческата драма „Последното пътешествие на адмирала“, което ни потапя в ерата на големите географски отрития, Великата инквизиция и бруталния сблъсък на цивилизации. Малко преди алчният и високомерен Америко Веспучи да „открие“ Новия свят, на едно легло се покайва Христофор Колумб...

Немското кино пък ни впечатли най-вече със сладкия сюжет на „Мики и Мария“ Във филма експлоатираната тема, че всички хора дълкбоко в себе си са деца, е представена по изключително забавен начин.

Мария все попада на инфантилни мъже и изведнъж получава предложение за брак от 10-годишния Мики. Най-неочаквано това се оказва най-надежният мъж в живота й...

Много забавен беше и „Чувства и т.н.“ на германския режисьор Самули Валка. В него по забавен начин бяха визуализирани всички страхове, надничащи при всяко ново начало.

Видяхме какво ще стане, когато се срещнат ленивец, чието сърце е пълен чичко, който подскача само при изключително случаи и красиво момиче, което при всяка конфронтация със сложна ситуация вади червеното си чадърче и отлита далеч...

Публикта на фестивала беше впечатлена и от „Новак“ - трогателна ирландска история за приятелство, болка и социализация на едно малко чернокожо момче в новото му училище...

Ако насилието на неговите съученици обаче беше предимно вербално, „Уязвим“ предлагаше доста по-брутална визия върху насилието. В сюжета на филма един баща преоткрива страха си от конфронтация във възможно най-лошия момент – когато синът му се учи да не се страхува...

Двата изключителни филми в програмата, с които ще завърша, са документални.

„Първият ден“ ден е история за един от най-важните моменти в живота на едни деца, които ще се простят с миналото и ще напуснат тундрата, за да живеят в града.

„Яптик-Хасе“ също ни потопи в живота на тундрата, или по-точно ни поведе по пътя на едно ненетско семейство. Красиви гледки, примитивна, но невероятно красива култура, която е толкова далеч от съвременните хора, че залата с притаен дъх гледаше 30-те минути безмълни кадри.

Следва продължение...