Гореща кръв

Родриго е толкова типичен мексикано, че на нашите ширини е почти толкова екзотичен, колкото пингвин насред пустинята.

Като от филм с потни физиономии, пушки и пустинни кактуси, той има дълга коса, която никога не връзва, тъмна кожа, която никога не изсветлява, и горещи и остри реакции, които никога не изстудяват.

За него е съвсем нормално да се съблече насред крайбрежната претъпкана алея в български курорт и да се метне в морето, оставяйки гащи и пари без надзор.

Нормално е и да се напие, да се сбие, да танцува, да флиртува и всичко това - едновременно, безцеремонно и дивашки.

Не знам дали всички в Мексико са такива, но той определено е гореща сила, която идва да те помете.

Филмът му, който гледахме в Балчик, съвсем се връзва с горещата натура - „Циганска кръв“ съчетава големите му страсти (дали има малки?) - киното и музиката. Прибави фламенкото.

Е, ето и интервюто с него – внимавай да не се опариш!

Последният филм, който снима, е документален – разкажи малко повече за него.

„Циганска кръв“ е за семейство, което има школа за фламенко, за живота им и за трудните решения, които трябва да вземат. Защото в Мексико е почти невъзможно за тях да намерят работа. Те трябва непрекъснато да пътуват през континента, а по-големите братя сериозно мислят за емиграция в Испания – за да продължат традицията на рода си и на кръвта във вените си.

Защо им е трудно да работят в Мексико?

Ами защото Мексико, както много други места по света, не приема културата като нещо толкова важно. Освен това, за да плати за нещо, за да приеме, че даден културен продукт е добър, той трябва да е признат в чужбина – не ценим особено собствените си съкровища, ако ме разбираш.

Не можеш да си представиш колко добре. Но за мен фактът, че има фламенко култура в Мексико, е новина...

Наистина повечето хора не свързват Мексико точно с фламенкото...

Но то е по нашите земи много отдавна – от десетилетия. Да не говорим, че едни от най-добрите танцьори в света са у нас.

Преди години фламенко културата е била огромна част от местната палитра. Сега обаче не е модерно и феновете са все по-малко.

Разбира се, у нас никога не е имало чак толкова много хора с фламенко лайфстайл..

Но въпреки това те съществуват. И не е честно да се правим, че е обратното.

Във филма например показвам как в Мексико идва някакъв испански танцьор – не особено добър, но шумът, който се вдига, е толкова грандиозен, че хората просто отиват да го гледат, а на шоутата на нашето семейство няма почти никой.

Защо реши да направиш филм точно за това семейство?

Не съм правил никакви планове – просто ги срещнах, станаха ми интересни и реших да ги снимам. В началото беше много трудно да изкопча нещо от тях – те живеят заедно, работят заедно и пътуват заедно - много затворена система са.

Но после свикнаха с мен и с камерата и филмът ставаше все по-искрен и човешки.

Накрая просто стигнах до монтаж с тонове касетки и така се получи сценарият.

Как виждаш бъдещето си в киното?

Знам, че не трябва да отговарям с мрънкане, обаче следващата стъпка за мен е да направя пълнометражен игрален филм. А финансиране за това в Мексико се получава доста трудно. Обаче ако не опитам – със сигурност ще е невъзможно. Така че оттук нататък ми предстоят безкрайни опити.

Какво те вдъхновява?

Доста труден въпрос. Музиката май е най-важното за мен.

Имаш ли идея за следващ проект?
Едва сега започвам да мисля за следващ проект – пътувам из Европа по фестивали и това доста ми помага да се затворя в себе си с идеите си. Едновременно с игралния си филм най-вероятно ще снимам втори документален филм – отново за музикант.

Какво знаеше за България, преди да дойдеш?

Че има много цигани – това го знам за целите Балкани. И ми беше много интересно точно заради това. Не знам много какво се случва в момента, но ми е ясно, че сте били в съветския блок и че вече не сте.

Кое е най-лошото и най-доброто нещо, което си чул за филма си?

Сигурен съм, че има много хора, които не са го харесали, но досега никой не е дошъл да ми го каже.

Така че мога да кажа само най-хубавото – когато някой дойде и просто ми сподели, че го харесва.

Между другото, за мен не е чак толкова важно какво мислят хората за филма. Защото той е бил борба, която съм водил, и фактът, че го има и че аз самият съм доволен, е достатъчно важен, за да съм окей с всичко, което останалите ще кажат.

Когато си убеден в онова, което правиш, нищо друго няма значение.

Виж малка част от „Циганска кръв“: