Моят Трети март

            Трети март не е обикновена дата. Тя е важна за българската история дата. Това е датата (19 февруари по стар стил), на която през 1978год. се слага край на една руско-турска война. На тази дата Руските войски, преминали през Дунав, през Балкана, през Тракия, избутвайки пред себе си войските на турския султан до Истанбул, спират своя победен поход. Там, на 10-тина километра от самия център на турската столица, в малкото рибарско селце Йешилкьой (Сан Стефано), се сключва мирния договор между победители и победени. Между Русия и Турция. С този договор се очертават границите на една нова, свободна, самостоятелна държава върху отвоювани от руските войски земи, включени до тогава във владенията на турския султан.

             Има хора, които мислят, че тази дата е твърде незначителна, за да се празнува като национален празник и може би изобщо като празник, защото тази руско-турска война не била освободителна, а война за имперските интереси на Русия. Зад формалния повод за всяка война се крият някакви интереси. Те са истинските причини за войната. Обявявайки тази война, руския император намира повод – освобождението на братския, славянски, християнски народ, зверски мачкан и клан пет века. Това е била привидната кауза, твърде удобна след Априлското въстание, което потресло прогресивната световна общественост с жестокостта, с която е потушено. Кауза, зад която уж е скрил от западноевропейските Велики сили своите руски имперски интереси. Естествено, защото иначе не биха му позволили.

              Това са големите политически игри в края на 19-ти век на сцената на Европа. Но мен, в случая, не ме интересуват нито истинските причини, нито формалния повод на руския император, повел своите войски насам, към България. Мен, като българка, ме интересува резултата от тази война. А той се нарича Санстефански договор. Защото ако нямаше този договор, нямаше да има и Берлински конгрес. Да, Руският император е преследвал своите цели, но в Сан Стефано се очертават границите на една българска мечта – границите на една бъдеща свободна и обединена България, в чиито граници са включени всички братски, славянски народи, населяващи Балканите. На Берлинския конгрес, тази мечта е била окастрена и от бъдещата България са откъснати големи парчета живо, българско месо – големи области населени с чисто българско население.

               Затова на тази важна за България дата, аз не се питам какъв празник е и дали е празник. Аз си спомням за всички ония воини, напоили с кръвта си нашата земя. И нека звучи като клише, нека звучи както ви харесва – те са оставили костите си тука, те са напоили с кръвта си тази земя, техните гробове и костници са тука, камарите от техните черепи са тука, до костите на българските опълченци. Там някъде далече, в Русия, във Финландия, в Румъния са останали сиротни децата им, вдовиците им, старите им родители, недолюбените им момичета. Тук са останали кръвта им, костите им, неродените им деца, несбъднатият им живот. И една нова държава – свободна България. На тази дата аз не мисля за причините за войнаta, аз паля свещица, свеждам глава в знак на благодарност и почитам паметта на  тази мъртва войска, останала завинаги тука, но довършила делото на Левски, на комитите, апостолите  и всички жертви на Априлското въстание, сбъднала мечтата на Ботев и донесла освобождението на земята, която е моя Родина.

                Останалото са игри и страсти на политици, за които живота на малките хора не значи нищо.