А сега, народе, накъде...

„Върви, народе възродени, към светли бъднини върви...”

Така започва прекрасното стихотворение на Стоян Михайловски, което композиторът Панайот Пипков превърна в Химн на българската просвета, писменост и образование. По някаква злокобна ирония на Съдбата обаче родолюбният замисъл и смисъл в него лично на мен през последните 20-25 тежки и мъчителни години  ми звучат - казвам откровено - малко гротескно като глас в пустиня, глас-ехо,  идващ от дълбините на опустошеното ни вече духовно минало на надежди светли и подвизи безчет, глас нечут и нечуван - завет на нашите деди, потънал в забвение в една чудовищна меркантилна безпросветност и бездуховност, в която се давим без да съзнаваме, и в която единствената възможна цел е оцеляването на всяка цена. Да, разбира се, не може да имаш друга цел, когато си на ръба между живота и смъртта, но цената...пита ли се някой каква е ? Възможно ли е, оцелявайки евентуално, да продължиш да живееш по начин различен от предишния, когато самото оцеляване е свързано с повишаване на отрицателна агресивност, която неминуемо те тласка към онова неосъзнато състояние на ректилния мозък наречено първични инстинкти, наследен от нашите пещерни прадеди, когато държавните институции и механизми буксуват и "наливат" от пусто в празно, задъхвайки се в астматичната атмосфера на тотален хаос? Едва ли. Оцеляването при такива екстремни условия неизбежно  слага траен негативен отпечатък върху психиката, следователно и върху цивилизованото човешко поведение, възвисявайки злото в егото на  АЗ-а. Резултатът  става очевиден –  стопиране на каквито и да били плахи наченки на положителни  процеси на обновяване и  развитие на социалната система. Това само по себе си предпоставя нова, още по-дълбока и разрушителна бъдеща социална криза, чийто изход или по скоро безизход би бил фатален за съществуването на системата.

Всяка система я грози преждевременно саморазрушение, ако естественото взаимодействие, възпроизвеждането, положителните и отрицателните обратни връзки на нейните елементи бъдат нарушени, разрушени или изкуствено променени по един или друг начин. Тогава тя неизбежно попада в хаотично състояние и неусетно се озовава на критичната граница между хаос и тотална катастрофа. Отвъд нея системата се разпада, престава да съществува или се трансформира в друга система. Този процес е изследван от науката и е достоверен, защото  достатъчно пъти е наблюдаван и потвърден както в природата, така и в историята на разумното човечество. От всичко случващо  се напоследък се вижда, че българският народ е въвлечен в един циклично повтарящ се зловещ омагьосан кръг, създаден не без  негово участие, за преголямо съжаление... Но, "каквото посееш, това  ще жънеш."

 Понеже не съществуват системи без вътрешни защитни съпротивителни сили, българската държавна система има известни минимални възможности да не прекрачи самоубийствената граница. Но засега чашата на песимизма продължава да се пълни за сметка на чашата на оптимизма.

С дълбока тъга и свито сърце трябва да  призная: България не остана вярна на завета на своите деди, въпреки своето незабравимо минало, понесените страдания и извършените подвизи. Изчезна яко дим чувството за национална отговорност на нейните политици и управляващи, които засенчиха слънцето на просветата, науката и образованието с черната завеса на безпросветността, незнанието, невежеството, некадърността и  продажността, стимулирани и водени единствено от ламтеж за финикийски знаци. И което е още по-страшно, убиха доверието на народа в управляващите и политическите партии, посадиха семената на омразата, раздора и разединението. Българската народност е в упадък. Тя е просмукана от незнание, неверие, взаимно недоверие, бездуховност и параноична подозрителност. Длъжни сме да се запитаме в тази тежка парализираща уникална ситуация: А СЕГА НАКЪДЕ ДА ВЪРВИМ? Дали ще изберем правилно посоката и точката, в която да пробием омагьосания кръг, зависи доколко здравият разум (ако поне малко е останало от него!) на ВСИЧКИ текущи и бъдещи държавни  политически и партийни водачи ще надделее личните интереси и отношения в името на спасението на страната и народа. Такава е неудобната истина и горчивата необходимост за тях. Иначе, дори не   искам  да мисля какво ни чака като народ, нация и държава, защото и  Бог  не може да ни спаси тогава...

  Тома Пешев
14 май 2013 г.