БСП: Не искаме вицепремиерът да лъже!

Щях да ти отговоря, но си допивах "джонито". Ти беше "глас народен", така ли? Ама какъв - тенорче, баритонче или басче? А може би сопрано? И не разбрах - питаше ли нещо? Отивам да направя два-три сета тенис с Боко, и после ще довърша отговора. Боко е наше момче, догодина да гласуваш пак за него, чу ли? Няма как "да издъхнем", но след тениса ще отдъхнем - с "Хайнекен". Защото така ни харесва... Аре, ходи на друг форум да хвърляш слюнки... отговор Сигнализирай

В голяма част от случайте няма да разберем кой кого и за какво лъже,излиза някои и казва нещо. После излиза някой и казва че първия лъже.Ако не присъстваш ходи разбери отговор Сигнализирай

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКАНие спориме двама със дама на тема:"Човекът във новото време".А дамата сопната, знаете -тропа, нервира се, даже проплаква.Залива ме с кални потоци от ропоти град от словесна атака.- Почакайте - казвам, - почакайте, нека... -Но тя ме прекъсва сърдито:- Ах, моля, запрете! Аз мразя човека.Не струва той вашта защита.Аз четох как някой насякъл с секира,насякъл сам брат си, човека.Измил се, на черква отишъл подиреи... после му станало леко. -Смутено потръпнах. И стана ми тежко.Но аз понакуцвам в теорияи рекох полека, без злоба, човешки,да пробвам със тази история. -Тя, случката, станала в село Могила.Бащата бил скътал пари.Синът ги подушил, вземал ги насилаи после баща си затрил.Но в месец, или пък във седмица самовластта го открила и... съд.Ала във съдът не потупват по рамото,а го осъждат на смърт.Отвели тогава злодея злосторен,затворили този субект.Но във затвора попаднал на хораи станал ч о в е к.Не зная с каква е закваса заквасен,не зная и как е замесен,но своята участ от книга по-яснаму станала с някаква песен.И после разправял: "Брей, как се объркахи ето ти тебе бесило.Не стига ти хлеба, залитнеш от мъкаи стъпиш в погрешност на гнило.И чакаш така като скот в скотобойна,въртиш се, в очите ти - ножа.Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен!А може, по-иначе може..."Тогава запявал тойсвоята песен,запявал я бавно и тихоПред него живота изплаввал чудесен -и после заспивал усмихнат...Но в коридора тихо говорят.Сетне секунда покой.Някой полека вратата отворил. -Хора. Зад тях часовой.Някой от групата,плахо и глухо,казал му: "Хайде, стани."Гледали хората тъпо и кухосивите, влажни стени.Онзи в леглото разбрал, че животае свършен за него,и в мигскочил, избърсал потта от челотои гледал с див поглед на бик.Но лека-полека човека се сетил -страхът е без полза, ще мре.И някак в душата му станало светло.- Да тръгнем ли? - казал. - Добре.Той тръгнал. След него те тръгнали същои чувствали някакъв хлад.Войникът си казал: "Веднъж да се свърши...Загазил си здравата, брат."Във коридора тихо говорят.Мрак се в ъглите таи.Слезнали после на двора, а горевече зората блести.Човекът погледнал зората, в коятосе къпела с блясък звезда,и мислел за своята тежка, човешка, жестока, безока съдба."Тя - моята - свърши... Ще висна обесен.Но белким се свършва със мен?Животът ще дойде по-хубав от песен,по-хубав от пролетен ден..."Споменал за песен и нещо се сетил.В очите му пламък цъфтял.Усмихнал се топло, широко и светло,отдръпнал се, после запял.Как мислите, може би тука се криеедин истеричен комплекс?Мислете тъй както си щете, но виегрешите, приятелко, днес. -Човекът спокойно, тъй - дума след думаи твърдо редил песента.Онези го гледали с поглед безумен,онези го гледали с страх.Дори и затвора треперел позорно,и мрака ударил на бег.Усмихнати чули звездите отгореи викнали: "Браво, човек!"Нататък е ясно. Въжето изкуснопрез шията, после смъртта.Но там в разкривените,в сините устнинапирала пак песента.И тук започва развръзката, значи.Как мислиш, читателю, ти? -Тя, бедната дама, започна да плаче,започна във транс да крещи:"Ужасно! Ужасно! - Разказвате, сякашкато че там сте били!"...Какъв ти тук ужас?! - Той пеел човека. -Това е прекрасно, нали? ПЕСНИ ЗА РОДИНАТАРОДИНА Над тебе Пириниздига гранити,обвити във сиви мъгли.Орли над бедни селаразмахват крилаи хала в полята пищи.А бяха години,когато невиннолюляха ме празни мечти.Живота бе ведъри лесен,живота бе щедъри песен бе ти.Но ето -преминахпрез дим,през маслои машини,преминах презгнет и тегло -вред, където се борятза хлеб.И нещо се счупивъв мене.Простенах от болка,но бях без изход.Погледнах надиреи плюх озлобенои в теб,и в самия живот.Сега си ми близка,по-близка от майка дори,но днеска ме плисканенужно пролятата кръв,насън ме душиплощадния кървав двубойна твои герои,платени със чужди пари...Тежи ми, Родино,кошмарно жестоко тежидимящата кръви аз ще те питам -всичко товаза теб ли бе нужно,кажи?Вред: мрак.И в мрака - тегло и робия.Глад.Остана стотици години назад.А нейде живота пулсира,израствазаводслед завод,бръмчат пропелери...А моят народработи,умира,както в дълбокатабронзова ера.Аз пак те обичам,Родино на Гоце и Даме,защото израснах,защото закрепнах във Теб.И нося в сърцето си младотревожното знамеи вечния устремна всички без покрив и хлеб. ЗЕМЯ Тази земя, по която тъпча сега,тази земя, която пролетен вятър пробужда,тази земя - не е моя земя,тази земя, простете, е чужда.Сутрин тръгвам. Фабричният пътго задръства с рубашки безброя.Ние сме слети с сърцето, с умът,но... земята не чувствам моя.Над мойта земя напролет лъчите шуртят,гърмят водопади от слънце над мойта земя.Ти чувстваш дълбоко сърцето на земната гръди виждаш как с скокове раснат безбройни цветя.Над мойта земя в небето опира Пирин.И мурите в буря илинденски приказки пеят,над Охрид лазура е толкоз просторен и син,а още надоле е светлия бряг на Егея.Спомням си само. И ето нахлува кръвтавъв сърцето, което топи се от някаква нежност...Моя страна! Моя прекрасна страна!...Поена със кръв и разлюляна в метежи.По Беласица телени мрежи... ПЕСЕННад горите,над Пиринавятър вие.Ние тръгнахмеседминада се бием:и зад насостана надалечеи Пирин,и звездната му вечер.С зверовесе криехме в шумакаи така преминахмеоттатък.И познахмесякаш по тревитена бащитекървите измити.И познахмесякаш по листатамайките нигде лежат в земята.И познахмепо пръста ръждива,първата ни обичгде почива.Тръгнахме седминада се бием.Само тримавърнахме се ние. ИМАМ СИ РОДИНАИмам си родина и над неяденем грее синьото небе.Вечер светят звездни полюлеии гаси ги сутрин светъл ден.Но когато нощем се завръщамна стрехите тъмното поел,чувствам как до родната ми къщадебне враг в ръката с парабел.Учеше ме, майко, ти със притчида обичам всички като теб.Бих обичал, майко, бих обичал,но ми требва свобода и хлеб.ХАЙДУШКАВятър мята листи пожълтели,до три лета не сме били в къщи.Булките се мислят овдовели -гледат Пирин, пръстите си кършат.Не додея ли ни път във тъмно,скръб за рожби ли не ни повея.Да намериш камен да осъмнеш,камен-зглаве, търне за постеля.- В къщите протекоха стрехите -бурен нивите души, войводо."Стреляй горе, стреляй към звездите!Нека паднем честни и свободни."ЕЛТЕПСКАНа Елтепе дими мъгла.Далече някъде във нискотоса моите села,окъпани във слънце, като в приказка.А доле плиснала водите,притиснати в скали и клек,като човекприказва с мене Глазне.Разказва ми, че там една жена,съсухрена от скръб и от тревога,ме чака да се върна у домаи още, още ме обича много.Разказва ми как с поглед замъглентя всеки пътник пита простодушнодали ще се завърна някой ден.И аз мълча, мълча, мълча и слушам.Отсреща боровия хълмсъбаря облачни грамади.Просветва. После пада гръм.И във очите блясва радост... ПЕСНИОГНЯРОИНТЕЛИГЕНТСКАСънно тракатрелсите във мрака.От умораставите болят.Някой би въздъхнал:"Не очаквам..."Не! Очаквам!Чака ме светът.Зная свойто мястовъв животаи напразноняма да се дам.Честно ще умра катоработникв боя низа хляб и свобода.ЛЮБОВНАКато бетонен блок над настежи барутната тревога.Душите ни ръмжат: - Война!В душите кръв, и смут и огън.Аз виждам тоя смут дорисега в фабричните комини,на запад в залеза илив небето тъй спокойно синьо.И в тези дни, кажи ми ти,когато ни притягат в обръч,в сърцето, грях ли е, кажи,че пазя още кът за обич?Кажи ми грях ли е, че пак,дори и в този шум фабричен,процепен с зъл картечен грак,си мисля: - Колко я обичам!...Да, вярно, мъничкият светна нашата любов е тесен,затуй със поглед, впит напред,ти пиша толкоз малка песен.ПЕСНИ ЗА ЕДНА СТРАНАИСПАНИЯКакво бе ти за мене? - Нищо. -Една загубена странана рицари и на плата.Какво бе ти за мен? -Огнище на някаква любов жестока,която диво се опива от кръв от блясък на ками,от шлагери и от китариот страст, от ревност и псалми.Сега за мене ти си участ.Сега за мене си съдба.И аз участвам неотлъчнов борбата ти за свобода.Сега горя, сега се радвамна всеки боен твой успехи вярвам в силата ти млада,във нея свойта сила влех;сега се бия до победа,в картечните гнезда прикрит,из улиците на Толедои пред стените на Мадрид.Един работник с синя блузадо мене прострелен лежии под каскета му нахлузеннеспирно топла кръв струи.Това е мойта кръв, коятотревожно в жилите шуми;и аз познавам тоз приятелот ланкаширските котли,където двамата с лопатиработехме на обща пещ,и нямаше стена, коятода спре младежкия копнеж...Спи, мой другарю, спи спокойнопод кървавите знамена. -Ще мине твойта кръв във мойтаи после в цялата земя.И тази кръв сега протичав заводите от град във град,вълнува, движи и увличаселата в общия парад -на упоритата надежда,на смелостта и на труда,на суровата неизбежност,на кървавата свобода.Тя днес издига барикади,налива в жилите кураж,крещи, безумна в свойта радост:"Мадрид е наш! Мадрид е наш!"Светът е наш! Не бой се, друже!И всяка молекулна часте наша. Под небето южноти спи и вярвай, вярвай в нас!СЪН - Лорй, не спиш ли?Чуваш ли, Лорй?"По-тихо! Скрий главата си! Отвънна педя са от нас, не говори!"- Лорй, сънувах толкоз хубав сън!...Почакай... как започваше?... Така...Войната свършена... Разбираш ме, нали?И всичко е във нашата ръка,нали така, Лорй?Работех пак в завода. А пък тоуж същия завод, машини същи,но частите им блеснали - злато!И ставите им някак по-могъщи.В завода ти, Лорй, си надзиратели казваш: "Днеска искам триста болта!""Добре, Лорй, отлично, мой приятел!"И двамата се смееме доволни.А вънка тъй широк е небосвода!...Блести небето, въздухът блести!И дишаш, дишаш толкова свободно!И сам не вярваш, че това си ти. -Лорй погледна другия в очите(те бяха толкова детински днес),усмихна се и каза, уж сърдито:"Какъв си ти мечтател, Фернандес!"На изток гаснеха звездите. Мракаотстъпваше във паника, без строй. Сигнал за бой! Започваше атака...ПЕСЕН НА ДРУГАРЯТи не ще се върнеш, Фернандес -днес картечен огън ви помете.Във полето вие като песнеуморно непокорен ветър.Тръбен знак. И след сигнала пакстава тихо, непонятно тихо...Във окопа дреме синкав мрак,а в гърдите брули бесен вихър.После някой с пръсти рий земята,после къс и истеричен смях...Някой грабна ръчната граната,заотвинтва и отново спря.След сигнала ти политна пръв.Недалече чу се *** картечен.Олюля се... на челото кръв...Фернандес, не ще се върнеш вече.Ний превзехме стръмнината днес.Врязахме се в тяхната верига.Колко би се радвал, Фернандес.само тъй... да можеш да се вдигнеш.ПЕСЕН НА ЖЕНАТАДнес тревожния покойдебне в малката ни къща.Стихна боя, мили мой,ала ти се не завръщаш.А те молих, плаках аз,ти защо не ме послуша?Тръгна. В стаята тогазстана тихо и задушно.Само моето сърцечувах как тревожно биеи протегнала ръце,исках пак да те открия...Аз ревнувам, Фернандес,мразя даже тази дума"свобода", която днесте увлече тъй безумно.Може би си прав, нали?Може би си прав, любими,ала мене ме болии тежи ми, и тежи митая страшна пустота,легнала във нашта стая.Хлопна пътната врата. -Няма да се върнеш. Зная.ПИСМОАдрес: Сеньора Франческа Лаборе ХУЕСКАМайко,Фернандес убит!Фернандесзарит в земята!Фернандесго няма днес!Фернандеслежи в полятапред стенитена Мадрид.Той бе толкова добър,те защо ми го убиха?И след неговата смъртбоят им нима ще стихне?Майко, само теб еднамойта скръб да кажа мога.Знаеш как е през война,колко са сълзите много. -Взреш се в нечии очии утеха в тях подириш,ала скръб и там горчии сълзи, сълзи напират...Може би е брат умрел,може би любим е паднал,може би един шрапнеле отнел прекрасна младост.Може би сега и тякато мен напразно чака,ала влажната земяго държи в прегръдка яка...Майко, ти не го кори,че отиде да се бие.Фернандес бе прав, доримисля, че грешиме ние. -Само той от нас прозреистина една в живота -по-добре е да умреш,вместо да живееш скотски.Хляб си имахме. Единбе достатъчен за двама.Но за бъдещия синщеше ли да стигне, мамо?После има друго. Тонякак мъчно се разбира.Тръгват. Бият се. Защо?Само хлябът ли ги сбира?Днес погребваха стоте,дето ги зари блиндажа.Аз с очите си видех,но не мога да разкажаколко странно бе това,колко чудно бе за мене,как във нова светлинабяха хората огрени.Аз видях, видях за мигпрез дъските на ковчега,през ковчежните дъските ръцете си протегат.Те се сливат в свойта смърт,във един човек се сливати в очите им горятпламъци на смърт щастлива...Изведнъж разбрах, че тойвсе пак трябваше да иде.Милият, загина в бойи не ще го вече видя.Майко, Фернандес убит!Фернандес го няма, мамо!Фернандес лежи зарит!Поплачи за младостта му.Но пред стария мълчи! -Тази скръб ще го разнищи.Скрито нейде поплачии не казвай нищо, нищо...Ако някой разбере,ако някак той усети,ти кажи, че сме добреи очакваме детето.Ти кажи му: "Долоресдетски приказки се учи.И те питат с Фернандесвнук ли искаш, или внучка."Друго да ти пиша, пакскръб ще бъде, майко моя.С поздрав: твоя дъщеря Долорес Мария Гойя.АНТОЛОГИЯПРОЛЕТПролет моя, моя бяла пролет,още неживяна, непразнувана,само в зрачни сънища сънувана,как минуваш ниско над тополите,но не спираш тука своя полет.Пролет моя, моя бяла пролет -знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,бурна страшно, огненометежнада възвърнеш хиляди надеждии измиеш кървавите рани.Как ще пеят птиците в житата!Весели ще плуват във простора...Ще се радват на труда си хоратаи ще се обичат като братя.Пролет моя, моя бяла пролет...Нека видя първия ти полет,дал живот на мъртвите площади,нека видя само твойто слънцеи - умра на твойте барикади! Дупница 1933 ЕДИН СЛЯПЕдин слепсвири на челов кварталното кино.И тебти се струва,че чувашна тройка в степта необятна звънции виждаш дорикак мъж и жена се целуват.Облечени в боброви шуби,снегът ги милува...А те са сами -далече от хората груби.О, колко различене нашият слухи колко далечесме с тебе сега!...Аз виждам: разкаляна вечер.Тъгапритиска квартала...И знам,че там -зад всяка стенаи ограда -страдаединотхвърлен синна живота.Притихва последната нотана този миньорен пасаж.Ти още живееш със своядалечен, загубен мираж.Не чувстваш, че вече покояе само привиден. Сегаза мене дори е обидада креташ със куха тъга,да хленчиш, задето умирав Испания рицар. Защо,когато светът е минирансъс ново идейно ядро;когато над твоите степи,покрити от белия сняг,преминал е пролетен ветър,преминал е бързия влакна новите хора, донеслислънца от Кавказ и Урал,и няма ни спомен далеченот дивата степна печал.Послушай,и в свежия ручейна този съсзвучен потокумий си очите,и гледай -светът е широк!Светът е в тебе и мени в тази тълпа,която наричат безлична.Но аз я обичам,защото тя крачи нагоре,към новия ден,защото се бори! Кочериново, 1936 ЗОРАЗора. Събужда се града.Сиренен вой.След туй покойи пустота...Това е може би минута,о, не минута,то е миг.И после пак отново тътен.Денят разгонва с слънчев щикстадата черни на нощта.Зора.Събужда се града...Събуждаш се тогаз и тиот своя сън.Отвън -сирените надуватпрегракналите си гърла.Денят във стаята нахлувапрез помътените стъкла.И ти неволно се усмихвашна тази бодра светлина,която тъй упорно плиска,шуми в зелените листа.И тръгваш. Накъде?Не знаеш.Вървиш към непознат завод,защото там остави всичко,остави целия живот.Ти чувстваш - още маховикаоблъхва те с приятен хлад,сирените - те тебе викат,те непрестанно те зоват.Но где? На - пътя е заприщен:навред затворени врати...В гърдите ти, като в огнище,като в вулкан, протест дими.Разбираш цялата нелепостна този див, объкан святи тръгваш като вълк напрекосъс твърди стъпки. А зад тебти чувстваш здраво как напира,обгръща със ръце градаметежен порив. И разбираш:- Зора. Събужда се света. София, юли 1936 ЩЕ СТРОИМ ЗАВОДЩе строим завод,огромен завод,със якибетонни стени!Мъже и жени,народ,ще строим заводза живота!Децата ни мратв отровната смрад,без слънце,в задушни коптори.Светът е затвор.Мъже и жени, народ,ни крачка назад!Ще строим заводза живота!Децата ни мратв задушната смрадсъс жадни за слънце очи.А ние? - Бездушнопревиваме врати мълчиме,позорно мълчим.Прокарахме мрежии в тях укротена тече,да, нашата кръвпреминава в проводните мрежии движи живота.А той ни помита, влечеи ние го гледаме с ***, наивна небрежност.Със нокти дълбахме скалите. В гранита тунели пробихме.Опасахме с релси земята, в недрата йвсичко открихме.Антени замрежват небето, къдетов мъглите забитиса небостъргачи,а още нагоре в простора стоманени гарвани грачат.Другари, да бъдем наясно -не удрям клеймо на прогреса, и знам прекрасно, че не прогреса е, който ни души.И ние не ще го рушим. -Ще строим завод,огромен завод,със яки бетонни стени.Мъже и жени, народ,ще строим завод за живота!ГОРКИАз бях в заводс опушено, ниско небе,където живота притискас чугунени лапии черния трудбразди по челата.И колко бе труднода можеш събудиживота във този народ.Да срутиш огромния пласт от лъжи, който тежинад този живот.Аз бях във заводс опушено, ниско небе,където живота притиска,а дните - ръждясали гайки -затягат душите.Но помня, когато четяхме На дне или Майка,пробиваше слънцето мрачния свод на този завод, блестяха очите.И хората скритивъв свойте бордеи,човъркаха своята мисъл ръждива и бяха щастливи,и бяха щастливиНо днескапри мене пристигна огняраи каза:Вапцаров,вентила за прясната пара затворен.Аз троснато гледах,но той си отиде нагоре, жестоко обиден.След него нахълта ковачаи пита сърдито:Верно ли, братче, верно ли - вика -онзи, старика, починал?Изстинах и казах с омраза,с съвсем безпредметна омразаму казах:Аз, куче, те учихда бъдеш конкретен,а ти шикалкавиш!Кой е починал? Разправяй!Разбрах и излязох на двора.В машинната зала ми стана задушно,машинната зала бе тясна за моята горест,машинната зала бе пуста за моите чувства.И чух как ковача разправяше някому глухо:- Той, братче,така ни познава,и мене, и тебе,и всички.Тури те в някоя книгаи казва: Не шавай!И после четеш и примигаш,и сам се познаваш.Да кажем така ти се случи,че имаш дете.Детето чете.Така чеборави със книгата, значи.А нямаш пари.Така ти се случи,че нямаш пари.Той казва: Детето трябва да учи това, към което му тегли сърцето.Да кажеме, ти се завръщаш,намръщен се връщаш във къщи.В душата - горчилка.Сърцето ти болка притиска.Набиваш жена си,а онзи ге гледа изнископод своите вежди,гледа във тебеи пита:Комай не достигат паритеза хлеба? -Другия слушашетъй простодушно захласнати толкова ясно му ставаше всичко сега,че сякаш живота пред него вратите разтвори,че сякаш в гърдите топеше се буца от снег.И той промърмори,едва промърмори:Това се казва човек! 1936 г., София ЕПОХАМашини, стомани, машинии масло, и пара, и смрад.В небето - бетонни комини,в бордеите - призрачен глад.Във Мексико златното зърноизгарят във парни котли.А роби, с напукани бърни,събират го нощи и дни.Гърмят елеватори.Бодро мотора удари юмрукна времето в старата морда.Разкъса магичния кръгчовека и днеска летиот волната птица по-бързо.Но все пак живота гнети.Живота без милост ни вързвакрилата със яки въжа,задушава с отровната плесенна своята стара ръжда.И жадния устрем потискастоманена каска-небе.А доле размирно се плискачовешкото тъмно море.Напразни лозунги за братството -живота изправя стена.Живота - изпечен развратник -цинично отвръща: - Война! -Война! А безброя от гладни?Война! А безцелната смърт?А нашата бликаща младост,която раздрусва светът?Епоха на дива жестокост,препускаща лудо напред.Кипяща, стоманна епохапред прага на новия свет.ПУШКИНРусия - мрак.Русия - гнет.Неразорана целина.Вертеп. -свирепа тишина.На север - тундри, ветрове,на юг - безкрайни диви степи.А времето не бърза, кретакато бездомностаропсе.Тогава простия народне знаеше за твойте песни.Ти беше чужд и неизвестен.Но ето днес - трудът задружен,задружният човешки ходи тази обща светлинароди един щастлив живот.Сега е друго. Ето на:един работник,млад стругар,през обедната си почивкачете във книгата усмихнати чувства те като другар.Разбира те, защото можеда гледа чудните звездикак гаснат във небето ясно,как сутрин слънцето блестинад оросената с искрипросторна степ.Той има хлеб,и гордостта,че там - във фабричния грохотмазолестата му ръкатвори една епоха.И нетревожен той разбираотде извира песента.Разбира на Мазепа мрачен гневът,на Ленски пролеттапреминала, преди цветятана песните да разцъфтят.Разбира твойта смърт жестокаи тази гнила суета,забила някъде дълбокоотровните си пипала,изсмукала със старшна злобаживота на един поет,но неуспяла в своя пробив -живота тръгнал пак напред,живота сринал тези теснистени и простия народсе влюбил в чудните ти песнии в своя нов живот. -Едно момиче от колхозаобича млад матрос.И тъй - неволно, без да ще,напява твои стихове.И после спира. -Златна ширнаоколо. И класове.Усмихва се и разцъфтявана устните й ален мак: -Ах, с колко радост се живее,мой млад, любим моряк!Това е там.Но ето днес -защо? - не знамно аз се учада пиша всеки свой протесттъй искренои толкоз звучно. февруари 1937, СофияХИМННеспирно напирай, разраствай,издигай бетонни стени!На робството черната напастпотъва в далечни мъгли.Издигай в небето антени,с сирени покоя разбий!И в утрото нека засменипрогреса посрещнеме ний!Че всяка израснала сграда,подпряла небесния свод,е крепост, която изгражданародът за мирен живот.Стремително, смело нагоре!В небето, където туптиразмерно сърцето моторно,издигай бетонни стени!Издигай в небето антени,с сирени покоя разбий!И в утрото нека засменипрогреса посрещнеме ний! 1937 г.ХИМНОгромен град със звезден покриви електрически слънца,открил вратите си широкоза хилядите си деца.Във теб гори, във теб се раждастремежа на един народ.И в всеки камък, в всяка сградавъзхожда бодро нов живот.Ти сбираш хиляди копнежив бетоненото си сърце;съгрей ги, приласкай ги нежно,обвий ги с своите ръце!Пулсирай и напирай здравопотискащите брегове!Във всяка длан трепти корава,желязна воля за прогрес.Огромен град, бетонен град,с едно бетонено сърце!Като живота - вечно млад,с протегнати напред ръце. 1937ПРОЛЕТГълъбите гукатв близката гораПо тревата падатсребърни пера.Мене ми е лекокато никой път -чувствам се ефирен,чувствам себез плът.През елите бликатслънчеви лъчи.Ще затворя свойтеблеснали очи,но пак ще усетяс чудна яснотакак ще ме целунетопло пролетта. Волно във простора птиците летят.Пеят и извиват серпантинен път.В песента познавам химна вдъхновен,с който ще посрещнем утрешния ден.ХРОНИКАВ заводите Круп днес отливат гранати.Натъпквайте здраво! - за нас са те, братя.Те нашата кръв из полята ще пият.Натъпквайте здраво! Милиони сме ниеВъв Байер получили някакъв газот нова порода. И той е за нас.той нашта осаждена гръд ще разяжда.Картината ясна Нали се догаждаш?Във Викерс пробиват картечни дула.Шестстотин куршума в минута - за нас.те наштекорави глави ще пробиват.Бъдете щастливи! Бъдете щастливи!Бъдете щастливи, не виждайте какнастига ни буря, обвива ни мрак.Вземете за почест пред нашта епоха.Но, моля по тихо! Но, моля без ропот!НЕ БОЙТЕ СЕ, ДЕЦАРаботиме много,работим от сутрин до здрач.Но хлеба е малко.Но хлеба не стига, деца.И ваште лицаса сгърчени вече от плач.И ваште очиса сухи и неми -такива големи,мъчително тъжни очи...И в тех е стаенужас свиреп: хлеб! хлеб! хлеб!Послушайте, малки,послушайте, мънички мои, -така е днес,наверно било е и вчера.И аз, понеже нямам храна,понеже нямам с какво,ето на:ще ви нахраня със вера. -Ще дойдат годинии ний ще ги стигнем водитеще впрегнем в бетонен ръкав.Не ще ги изпуснем, нали?Ще ги впримчиме здраво.Ще им кажем:"Така ще вървите!"И те ще тръгнат - така!Ще имаме хлеб тогава.Ще имаме хлеб!И радост в очите ще имате,мънички мои.Имам ли аз - то значи да има за теб,имаш ли ти - то значи да има безброя.И толкова хубав ще бъдетогава живота.И днешната плесенще бъде безкрайно далеко.Ще пееме всички.Ще пеем, когато работим,но радостни песни,които ще славят човека.И, ако случайнои аз остарея, тогаваще гледам от своя прозорецдалечния път,ще гледам как вие се връщате,бодри и здрави,и тихо ще шепна:"О, колко е хубав светът!"Така и ще бъде!А днеска оскъден е хлеба.На вашите майкигърдите са сухи сега.Да хленчим - не ще ни помогнати хленч не ни трябва.Но мен ме притискажестока, дълбока тъга. -За вашто "сега"е горест стаена във мен.Ала не бойте се, деца, за утрешния ден.ПЕСЕНВъв гората - враг стаен.Във гората мрак и изстрел.Той лежи, лежи ранени през *** болка мисли:"Право стреля. Ще умра -във гърдите ме улучи.Свърна в гъстата гораи избяга като куче.Старата не ще изтрай.Либето... ще ме прежали.Ще прежали, то се знай,но другарите - едва ли.Тя смъртта ми, е добра.И не жаля свойта младост,ала исках да умранякога на барикада...Мислех, с песен... но беда -право стреля и улучи.Ех, да имаше вода,а то в сух валог се случи...Поолекна ми... така...може би ще оживея?...Някъде шуми рекаи вода, вода се лее...Някъде картечен ***...Песни... нещо ме удари...Дай вода! Вода ми дай!Падам... дръжте се, другари!..."Във гората - враг стаен.Във гората - мрак и изстрел.Той сега е вцепенени не чувства, и не мисли.ДОКЛАДЧасът е седем. -Да губиме времене струва.Но гледам -отсъствуват двама.И знаете, мене ми идвада псувам,защото нехайствотозначи измама,предателство значикъм нашето дело.Макар и шаблонно,аз смело ще кажа,че трябва да влеемумът и кръвта си,живота си дажевъв нашта идея.Аз почвам доклада.Ако случайнов него мъничкомисъл не стига,търсете виновника -моята младост,сърцето мис кръв непокорнана тигър.Какво ще докладвам?Какво ще усуквам?Да почна с войнатав Китай ли? - Излишно!Та аз съм просмуканот мъкаи чукамна вашата съвестза нещо по-висше,което е вплетенов нашия спомен,което гневнов гърдите напира,умираи пак се зараждав сърцетои носи прекрасното име Р о д и н а!Ако с главите сисчупим вратите,подпрени със мракана днешното време,ако умремена поста си, вернина гладния повикна нашата ера,това е прекрасно,но чакайте, некапоставим наясно въпроса. -Далеконе мерим ли,твърде далеко, другари?Аз мисля, че първатакапка, коятоот своята кръвза света ще пролея,ще бъде за мойтепоробени братя,ще бъде за Нея!И ти се опитай да спориш със мене.Та аз за секунда, за миг ще те смажа.Аз чувствам горещите думи на Ленин:"Прав е другарят Вапцаров" - ще каже.И тъй, към доклада.Докладвам направо -аз страдам!Но някой ще каже тогава:"Забравяш -въпроса е толкова личен...Ти можеш да страдаш,тъй както обичаш,но твоята мъкаще трогне малцина."Грешите -аз страдам за свойта Родина.Аз страдам за вас,и за себе си страдам...Защото живота ни бие суровов лицата,а ние примигаме, братя,защото перото си топиме ниедалече, далече -през девет моретаи наште куплетиедва ли достигатдо робската мъка,която в сърцетонародно е свилавъзелот змии.Работи работникв хлебарница "Охрид".Очите червени,мишците потни.Във стаята душно,в сърцето студено,в сърцето омразаи ропот.Работи работникв хлебарница "Охрид".А вътре задушнои сиво.Но всеки си имамалко в животаи радост,и нещо красиво. -Някаква фирмаувиснала горе,фирма, зацапана с синьо.Но за работникатя е просторанад Охрид,тя е Родина!Числа. А числата -това е съдбатана някакъвбеден чиновник.В ръцете размерносметалото тракакато курдисанчасовник.Това са шестнайсетгодини, протеклибез радост,ала и без мъка. Без мъка и радоств живота човешки -е нещо по-лошо от пъкъл!Но ето веднъжнякой песен полекаподкаралтака от досада:някаква песенси пеел човекакак мътени кървав бил Вардар.Сметалото спряло.Сметалото млъкнало,станало синьовъв стаята,сякаш от здрача.И ето, пръв пътслед шестнайсет годиничовекът с числатазаплакал.В полето, къдетоморето допира -тръстика, блатаи комари.Там привечерчайките с крясъци викати дебне малария.В блатата отровните паризадушват,убиват,изсмукват живота.И хората зли,и с напукани устнипсуват на майкатеглото.Те сеят, но кръстове никнат.Децатасе раждатсъс жълти зеници.Ех, майко ле моя,в строя тръбатаще свикавсе отбор войници!А старите ощесънуват житатакрай Струма, край Вардари Места.Но някой в леглоторъмжи и с ръката сичергата грубо намества.И пролет, когатоприиждат ятата,от скръбилиатавизъм,плодът в утробитетъй се премята,че пукат на майкитеризите.А ние се тътриметука излишниза нашите братя.Жестоко!...И с кръв по челатаживота ни пише:"Изгубили свойта посока."Да, пишем.И пишеме верно и честно,защото ни смазва живота.Но колко от нас санаписали песниза този незнаенработник,който се просвав леглото без мисъл,но в съня си кошмаренмисли за Охрид,за лодката мисли,която в детинствое карал?Колко от насса написали песни?Питам ви -кой е написал?Затуй и народасъс нас е на "Вие" -не чувства но свои,ни близки.Дълбоко в сърцето симъката криеи гледа нинякак изниско.Послушайте, верно е,нас ни отплеснаепохата, хляба, живота.Помислихме ниеродината тесназа нашите песни,защото очите ни гледаханейде звездитеи чакахме само сигнала,когато зоратасъс гръм ще отприщина дните водитепреляли.Очите ни гледахасамо звездите,пред насте не виждаха нищо.А в Прилеп са скритив мъха на стенителегенди, които ни чакат.Открий със ръкатакората на мрака,пиши!И не бой се нататък!Вятъра пее в Пирина,в скалите,пее в усои, в увини -колко са падналив боя за свояпокриви свойта Родина!Вятъра пее в зелените листи:слушайи само записвай.Записвай го просто и честно,тъй кактопросто го пее народа -"Заплакала е горатавсе зарад Индже войвода...". София, 1939ДУМИИма думи, които пробиватна сърцето коравия щити наливат отрова вонливаот жлезите на свойте зъби.Има дума предател, при неяаз потръпвам, аз пламвам във миги лицето ми - кръв, руменее,сякаш някой ми удря плесник.Не, за тях аз не искам да пиша,аз съм толкова девствен и млад,че гърдите ми искат да дишатна живот, а не на тяхната смрадТи лежиш окован във затвора,във главата бучи - водопад.И дочуваш уж някой говори: С в о б о д а !Ти виждаш полето пред тебе,ти виждаш го сякаш на длан,и с някакво странно вълшебствозвучи - Свобода! Свобода!Свободно, просторно размахвашкосата и чуваш - звънти.И чорли перчема ти вятърахубава дума, нали?МАЙКАКолко всички майки си приличат в света!И сърцата им как са еднакви!*** потърси на Украйна в стептаи след туй провери в Киренайка Имала майка,имала син. -Хубав бил, млад били волен.Раснал.Над него синеел Пиринс мури и кмъни голи.Нейде бащата погинал.Тогазмалък бил ощесинът йи във вековната тъмна горадебнел пашата хайдутин.Под планините горели села.Светел високия хребет.И от селяшките гладни гърлабеят изтръгвал и хлеба.Гледала майката свойто дете,гледала с мъка сурова -как очите му бягали всена бащата в пищова.Имала майка,имала син. -Хубав бил, млад били строен.Но възмъжали хванал Пирин,тъмното хванал усое.Години миналии смутни били.Добри не дошли за раята.Отдръпналасвойте зелени полиот равнинитегората.Понякога нощеммъжете домасе връщали гузни и плахи.Изгаряли ризите скрито в жартаи криели свойте силяси.Пак майка.И нощем,когато звездинад тъмния хребет горели,тявземала в скутите малкия сини тихо му пеела:Не слушай,не гледай,а нанкай сега.Дано не кръвясат очите ти,когатослед време изправиш снагаи сам си поемеш юздите.Отвънка е смутно.Отвънка снежи.Но топло е в моите скути.Спи ми, детенце,спокойно ми спи,нанкайНе ставай хайдутинДобъри послушен излязъл синът.Не хванал с хайдутите горите.Оженил се,сетне зарязал домъти станал комита.Години на кръв.Години на кръв и войни.Пирин.И орлитев горите на *** налитат.Под всяко дърво,с изцъклени,тъмни очи,убитите гледат как вечер изгряват звездите.Отишъл си бея.Отишъл си - значи, добре.Но хората после запсували нещо султана.Народ е това! -А някой нахакан келешси мисли,че може сърцето му в шепа да хване.Смълчал се народа.Смълчал се и само сумтел.И вече не виждал на робството де ще е края.Излезли комити,в горите не бродили те,а се разкарвали с Щаери.А там, във гората,израсли железни тръби.Комини израсли в гората.И със рапидно-стоманни зъбизаръфал снагата й гатер.Пак майка.И майката имала син.Залoствала всяка вечер вратитеи пяла му:Нанкай, сега сме сами,нанкай, не ставай комита.Комита не станал.Не бил бикоглав. -послушен бил момъка, значи.Но някой разнесе в селото мълва,че паднал убит като стачник.ИСТОРИЯКакво ще ни дадеш, историйо,от пожълтелите си страници? -Ний бяхме неизвестни хораот фабрики и канцеларии,ний бяхме селяни, коитомиришеха на лук и вкиснало,и под мустаците увисналиживота псувахме сърдито.Ще бъдеш ли поне признателна,че те нахранихме с събитияи те напоихме богатос кръвта на хиляди убити.Ще хванеш контурите само,а вътре, знам, ще бъде празнои няма никой да разказваза простата човешка драма.Поетите ще са улисанивъв темпове и във агиткии нашта мъка ненаписанасама в пространството ще скита.Живот ли бе - да го опишеш?Живот ли бе - да го разровиш?Разровиш ли го - ще миришеи ще горчи като отрова.По синорите сме се раждали,на завет някъде до тръните,а майките лежали влажнии гризли сухите си бърни.Като мухи сме мрели есен,жените вили по задушница,изкарвали плача на песен,но само бурена ги слушал.Онез, които сме оставали,се потехме и под езика,работехме къде що хванем,работехме като ***.Мъдруваха бащите в къщи:"Така било е и ще бъде..."А ние плюехме намръщенона оглупялата им мъдрост.Зарязвахме софрите троснатои търтвахме навън, къдетоедна надежда ни докосвашесъс нещо хубаво и светло.О, как сме чакали напрегнатов задръстените кафенета!И късно през нощта си легахмес последните комюникета.О, как се люшкахме в надеждите!...А тегнеше небето ниско,свистеше въздуха нажежен...Не мога повече! Не искам!...Но в многотомните писания,под буквите и редоветеще вика нашето страданиеи ще се зъби неприветно -защото би ни безпощадноживота с тежките си лапинаправо по устата гладни,затуй езика ни е грапав.И стиховете, дето пишем,когато краднем от съня си,парфюмен аромат не дишат,а са навъсени и къси.За мъката - не щем награди,не ще дотегнем и с клишетана томовете ти грамади,натрупани през вековете.Но разкажи със думи простина тях - на бъдещите хора,които ще поемат поста ни,че ние храбро сме се борили.КРАЛИ МАРКОСтани рано, Марко Кралевики,да се биеш с тежка боздугана.Отзарана три ята челичнитриж се роят вече над Балкана.Я оседлай коня Шарколия,пришпори я бялата си коня -да погледам как ли ще се биешбоздуганно с танкова колона!Шест сме века чакали напразно.Чакали сме - сто синджира роби.Късай ти, а аз ще ти разказвам:Рожба писка в майчини утроби.Кой не мина, той не ни ухапа...А една ли мина вража орда!Стигат ли ти песните в земятаили претендираш и за орден! -Би се ти. Та само ти ли? Мигаре един помела тежка брадва?Но след дни - дигни пръстта със мигли,погледни ни и ни се порадвай...ИЛИНДЕНСКАВината не бе наша.Вината беше чуждаи другиму тежистотонна отговорност.Когато дойде ден,когато стане нужда,ний всичко ще разкажемна майката история. -Започнаха със мръсните ръцеда пипат във душите на народа.Гневът бе толкоз много накипел,че не съзряха вълчата порода,муцуните под овчите им кожи,престъпната и плитка лицемерност.Но идат дни, когато ний ще можемда хвърлим кал във мутрите им черни.И бунта почна.Нямаше защода вдигнеме ръце,да изостанем,алас кръвтана простия народв Илинден вляхменаше съдържание.Какво ще кажете на тази новина,ще търсите ли тука руски рубли? -във Крушево бе феодална власти що за скок -градят сега република!Те бяха също като нас младежи.Досущ такива сме сбрани ние.И биха се,и мряха във метежи,тъй както утреще умреме ние.Не хленча аз, че буря ги обрули.Израстват други в димните пожари.Погледай тук - това е Питу Гули,а ти, наверно, си Никола Карев.И ако трябват лозунги - добре! -Ще вдигнеме плакати до луната! -Свободна искаме,не щем,не щем протекторати! 30.VII.1940КИНООтвънка беше шуми светеха реклами.В афишапишеше:"Една човешка драма."Отвънка беше шуми конника на Крумсе потешеот стисканев дланта ми.И стана тъмно.В белия квадратлъва на "Метро"сънно се прозина.И изведнъж - шосе,след туй гораи в дъното небе -просторно, синьо.И на шосето,точно на завой,се срещат две луксозни лимузини.Това е нашия геройи нашта героиня.След удараизлиза джентълмени взема във ръцете си чиличникато перце примрялото момиче.Отваря си очите -те горят,премрежват сеи гледат небосвода,Да видиш ти какво момиче, брат -като жребица от разплодник!...В дърветата -разбира се, славей.Ръми над тях спокойно синината.Примамлива и мека зеленейоттатък шанцитетревата.Един размазан Джонцелува страстно Грета.По устните му -сладостна лига...С т и г а !Къде е тъка нашата съдба?Къде е драмата?Къде съм аз? Кажете!В гърдите ни опрян е за стрелбана времето барутно пистолета.Та можем ли да любими скърбимс наивната ви лековерност?Гърдите ни са пълни с дим,а дробовете ни - с каверни.Така ли срещаме на пътлюбимите сис лимузини? -Изгрява любовта нив труд -сред дим,сред саждии машини.И после... Сивия живот,борба за хлеб,мечти неясни;и вечер - тесното легло,в което неусетно гаснем...Това е то.Това е драмата!Останалото -е измама! 1941 ДОХОЖДАТ ДНИ...Дохождат дни, такива мрачни дни,че иде ти да виеш от ненавист.Боли в гърдите, в мутрата горчии в гърлото ръжда се наслоява.Дохождат дни и питаш се защое тази болка, тази дива ярост,така е скрито нейното ядро.СЕЛСКА ХРОНИКАПо радиото някойшумно спори.С кого?Не знам.А може би с народа.Говори си и нека си говори,нали затуй му плащат хората.Държава има,има власт, коятонеспирно бдиза ваште интереси.Хвърлете лозунга!Плаката на земята!Народът е доволен,сити весел.Във кафенетонякой се изсекнаи дълго трнасъс здравите опинци,игледа се и каза уж полека:- Комай ни лъжаттия синковци.А и в писаниетописано е божем: Глас народен - глас божи. - Комай си прав -обади се от ъгълаедин младежсъс глас от глад изстинал, -нали така ви лъгахаи презпетнайсета година?И ако нас ни каратда умираме,а ако нас ни тикаткъм куршумите,то сигурно и лудияразбира,че ние трябвада си кажем думата.Та казвам аз,понеже нямаолиои хлябът еот мъката по-чер,един е лозунга:Терора долу!Съюз със СССР! 1941РИБАРСКИ ЖИВОТТи виждаш:издути платна,луна на небето излезла,и мислиш:живот е това,живот преизпълнен с п о е з и я.Отгоре -изгряват звезди.Небето -седефено свети.От сушатакроткият бризс ръката сикъдриморето.Ех,волен рибарски живот,описанвъв толкова песни!На мачтата - бяло платно Така да описваше лесно. -Турни му безкрайно море,залей го излекос синилои всичко излиза добре -картиннои мило.А туй,че със вълчи зъбистуденият вятър ни хапеи като тежкисачмите бият смразените капки?Прогизналсе връщаш домаот влага.А лодката зее.И в кърмовия долапдве рибивъв мрака сребреят.Христос да би слязълсегас две рибикакво ще направи?От мъка -очите горят,гърдите -омраза задавя.На покривав рядката тръстдъждът се полека оцежда.Заспиваш.И после в съняизгрява далечна надежда Ех,черен човешки живот!Рибарски живот! -н е и з в е с т н о с т.Не мож го разправи,а то -***, че реди го на песен 1941ПРОЛЕТОтвънка ухае на люляк,отвънка е синьо небе.Приятелю, птиците чу ли?Отвънка е пролет! Здравей!Дори през бензинните пари,през пласт от стоманни ятатя иде. Вратите разтваряйи бодър срещни пролетта.Тя иде с реките, коитосъбират сребристия сняг,тя идва със бой канонаден,разбива простора мъглив.Тя пита: "Стоиш ли на поста?Не клюмна ли вече глава?"И после те грабва и носина своите светли крила.В очите ти пламват пожари,кръвта ти немирно шуми.Пред тебе светът се разтваря,разтварят се слънчеви дни.Ти имаш любима? - Обичай!Ти вярваш в живота? - Добре!Подай си ръката челична -отвънка е пролет! Здравей!БОТЕВИдва при менезадъхан и потенработники казва:- Пишете за Ботев! -"За Ботев ли? -Седам.Елате във средакъм седем."Но ето че среда отдавна премина...Навъсен, аз пъшками късам листата.Над покрива горемоторите спорятсъс влажната пролетсъс наси мъглата.И нищо не идва.Безпътната мисълв главата се мъти.В гърдите тревога.Преставам да пиша,захвърлям листата,дълбоко въздишами казвам:- Н е м о г а! -Събличам се.Лягам в леглото.Заспивам.Но ето пристиганавъсен работники пита:- Написа ли песен за Ботев? - За Ботев ли? Чакай..."Огряват звездите,след туй на небетоизлиза луната,вълкът се промъкваи дебне в скалите,и светят зъбите му в мрака."Работникът бърчи си челотои пита:- Това ли е Ботев?-Пиши за жетварите там,за теглото,за черните кърви,що пие земята,за робската песени мъката в нея,която люлее нивята.- Какво ще го търсишв усоите, детои хищника днеска не броди.Не виждаш ли? - Ботевв очите свети,та Ботев е тук, при народа.- Ти падаш и Ботев ни казва:"Вдигни го!И дай във ръката му знаме!"Подавам ръката си,ти се надигаши крачиме рамо до рамо.- Това е то Ботев.А ти го усукваш.Та тук за усукване нема!Повзри се в живота,и ето ти Ботев,и ето ти цяла поема. 1941НЕ, СЕГА НЕ Е ЗА ПОЕЗИЯНе, сега не е за поезия,ни за римите с звънкия смях,под дебелата броня железнаще достигнат ли будно сърце?Ти започваш да пишеш и ето -вместо рима избухва снаряд,озаряват небето ракетии пожари обхващат града.Позатихва. Но в твоя бележниквместо нежни, парфюмни слована листата в полетата снежнисе строяват ловджийски ята.Те се впускат далече задружни,помирисали някъде стръв. -И тогаз забелязваш със ужас:не с мастило, ти писал си с кръв.Не, сега не отива поезия,и да искаш, не мож я изпя... 5.VII.1941ХРОНИКАОтвсякъде врази.Беласица е в броня.Край Охрид синкартечниците грачат.Какво сега? - Сълзи ли да пороним,или на глас да седнем и да плачем?Зенитите се кашлят към звездитеи храчките им светят с бяла диря.Душите сме си стиснали в зъбите,ала не мислим да умираме.За първи път не влиза днес у насисторията с кървавата мутра.Столетия сме чакали, за часще потърпим сега дима барутен.Но после, след жестокия погром,когато прашни, морни и окъсанисе юрнете назад към своя дом -ще ви посрещнем злобни и навъсени.От глад ще вием в пустите поля,на глутници ще ви следим в горите.В гърдите ще избухне дива страсти мътен блясък ще гори в очите ни.ЩЕ БЪДА СТАР, ЩЕ БЪДА МНОГО СТАР...Ще бъда стар, ще бъда много стар,ако остана след погромите, разбира се,като окъсан рибен буквармодел хиляда осемстотин и четирийсе.Тъй както малките деца разлиствати почват със картинките от края,така и мене днеска ми се исказа бъдещето да си помечтая.Защо пък не? - В мечтите няма цензура,мечтите греят с синкава прозрачност.А по-добре е да подгониш вятъра,отколкото да седнеш и да плачеш. 1942АНТЕНИВ студеното антените звънтят.Над тях небето ниско е надвисналоИ аз не спя, и те не ще заспят - замаяни от новини и мисли.като оса в ушите ще бръмчигласът на *** и злостен агитатор.Ще светне ярост в моите очии после ще обърна кондензатора;ще плувна в саксофонена мъгла,на негърката, в ритъма отсечен,ще се люлеят тръпните бедра...Нима това си ти, човечество?Като че ли в тропическия пек,под този тежък купол на небето,се ражда черния човекза екзотичен декор в кабаретата.То сякаш, че живота ни течеспокойно като Дунав в равнината.Развей си черния перчеми се надбягвай с пролетния вятър.Но слушай как в студеното звънтятпрез тази нощ антените отчетливо!И аз не спя, и те не ще заспят,и ти не ще заспиш, човечество. 1942ПРОЩАЛНО На жена миПонякога ще идвам във съня тикато нечакан и неискан гостенин.Не ме оставяй ти отвън на пътя -вратите не залоствай!Ще влезна тихо, кротко ще приседна,ще вперя поглед в мрака да те видя.Когато се наситя да те гледам,ще те целуна и ще си отида. 1942БОРБАТА Е БЕЗМИЛОСТНО ЖЕСТОКАБорбата е безмилостно жестока.Борбата, както казват, е епична.Аз паднах. Друг ще ме смени и...толкоз -какво тук значи някаква си личност!Разстрел, и след разстрела - червеи. Това е толкоз просто и логично. Но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото те обичахме! 14 ч. - 23.VII.1942 г.СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА ДЕЦАВЛАКВлак през гарата протегнат.Празник. Слънцето блести.И народа се тълпина перона.Той от жегата ще бегатам - навън, навън, навънпод дърветата, къдетоима в туй горещо летосянка и спокоен сън.А отпред на влака чакагорделивата машина.И кълба от дим изскачати се пръскат над комина.Ние с тебе, мой читател,ще отидем на Владая.Там е толкова приятно!Там на воля ще играем!И когато падне мракнад зелената гора,ние с вечерния влакще се върнем у дома.Влак, напред лети, лети!Но машината самане върви -трябва пара.Кой я кара? -Машиниста и огняра.Машинистът бди на пост -той командва всеки лост.А огняра, в пот облен,хвърля въглища в пещта,че машината реве:Знай добре, знай добре,пара трябва ми на мен,много пара и вода.Към Владая влак лети.Пътя стръмен е нагоре.И машината сумтии се моли и говори:- Ох, не мога, ох, не мога,оставете ме за богадъх за малко да си взема!А огняра отговаря:- Няма време! Няма време!- Уморена си - аз зная -и отвръща машиниста. -Ще починеш на Владая,малко там ще те почистими ще ти дадем вода.Да, да,там ще ти дадем вода.Ето и Владая. Етопод разлистени дърветасенки в близката гораи полянки за игра.Тук ще спреме, мой читател,тук е толкова приятно!И когато падне мракнад зелената гора,ние с вечерния влакще се върнем у дома.IIСтига песни и игри!Над гори и канаривечерния здрач пълзи,над горите, с здрач покрити,виснат сиви,дъжделиви,буреноснизлимъгли.Ей, читателю, елада се върнем у дома!Не виде ли, капка дъждпадна вече.Изведнъжнедалечесекна огнена стрела.У дома! У дома!Нататък, нататък са хукнали всички,нататък, нататък към гарата тичат,там влака ще чака народа уплашен,че бурята иде свирепа и страшна,да бързаме здраво, читателю драг,че гони ни буря, че гони ни мрак.Най-после и гарата стигнахме! Ето,чиновника, спретнат стои пред гишето,народа се блъска, тълпи се отвред,а той разпорежда: - Полека! Със ред!Печат ще ударя на всеки билет!Госпожа една си протяга ръцете:- Ах, моля, изгубих си днеска билета,за София искам сега да си взема.Ще дойде ли влака таз вечер навреме?- Разбира се, да, разбира се, да,но моля, запазвайте ред, господа!Чиновника вече затваря гишето,печат е ударен на всички билети.А телефонът отсреща звъни:- О, ти ли си? Здрасти, колега! ВалиПристигна ли влака? Пусни го навреме,машината трябва вода да си вземе.Дочуване. Чу ли? Пусни го навреме!Чуй как тръпнат и потракватрелсите. Това е влака!Нека вятъра фучи,нека вън дъжда се лее!Виж, три огнени очибързо мрака разпиляват,иде той насам и бодроколелата се въртят,като че разказват гордоза изминатия път.Чуй, той кани отдалече:Тук при мен, при мен, човече,тука вятъра не духа,тук е топло, тук е сухо.Ще починете, а азще ви заведа у вас.А пък входния семафорсвоята ръка рамахваи със важен, важен жестказва: Път свободен! Влез!Спира влака пред перона,спират двадесет вагонаи за миг сред глъч и врява,виж, перона опустява.IIIВъв купето има трима:баба, старец и младеж.И навлезли, тя подземасъс приветен, тих брътвеж:- Вън вали ли? Да вали!Време му е, нека плиска!От градо ли сте, илитатък некъде от близко?- От града сме. - А, така ли?Що не кажете тогава?!Да сте чули и срещалинейде Дино от Дъбрава?Син ми е, та със старикаму отиваме на гости.Да го видим, що се вика,пък да сложим стари кости.В ъгъла старика дремесъс луличка във устатаи във такт, в размерно време,олюлява си главата.А младежа гледа с мътни,гледа с трескави очив коридора всеки пътники мълчи, мълчи, мълчи.- Ще ти мине като куче -бабата го утешава. -Във града светът е учен,сетне, всичко с кураж става.- Ех, с кураж но и с пари!- И парите требват, баби,огънят да ги гори!Откъм тех комай сме слаби.Но нали си млад, ще мине,болестта от младост бега!Не е тя за млади, сине,тя на старите прилега!- Има във града, разправят,болница. Да мога тамда се настаня, тогава,вярвам, ще ми мине. Знамот село момче, коетомислехме, че ще умре,влезе в нея и момчетооздраве! Оздраве!И отново пак мълчи,пак унася се младежа.Бабата го гледа с нежни,топли, майчини очи.Колко хубави мечтиносиш в своите купета,влак, преминал през гории през ширните полета!Но за всичките съдбитам - в вагоните закрити,кой на поста вярно бдисъс очи във мрака впити?Кой във дневната омараи във вечерния мракс равномерно темпо вернокара пътнишкия влак? -Машиниста и огняра.Тя, машината, е същокато всеки жив човек,по нагорнището пъшка,а надолу удря в бег.И затуй, когато минавлака гарата, надолуоблекчената машинамашиниста взе да моли:- Ох, пусни ме! Охлабити спирачките и азще се спусна нанадолес триста километра в час.Охлаби и ще се спусна,в мене сигурен бъди,ще премина аз изкуснолеко всеки нов завой.С триста километра в часще летя във мрака аз,не се бой, не се бой!Само малко охлаби.Ах, да знаеш как обичампо надолното да тичам!Милостив към мен бъди!Машинистът й отвръща:- А защо, проклета дъще,ти по стръмното нагоредруго молиш и говориш?- Ех, нима така се каравлак по този хубав път?!Тук не трябва даже пара,колелата се въртяттихо, гладко, с устрем леки помислил би човек -не вървят,а летят.Машинистът отговаря:- Още десет километрамога да отпусна аз,но надоле с ред ще караш.Виж, отвън е дъжд и вятър,да не стягам час по чассъс спирачката. Разбра ли?А машината се хвали:- Трака-трак, трака-трак,не ме плаши дъжд и мрак,имам аз отпред прожектор,той ми свети надалеко.Трака-трак, трака-трак,не ме плаши дъжд и мрак.*Тук е топло, приятно, нали?Във вагона дъжда не вали,но навънка със дъжд и със вятър се боричовек неуморен.Обхожда веднъж той и пак се повръща,обхожда железния пъти си мисли: Сега са заспали във вкъщидечицата - кротичко спят.Той мисли за тези дечица, коитоотиват със влака в града,и гледа небето - пробито корито,което изсипва дъжда.Ще мина отново. Да бъдем на чисто.Ще падне случайно скалаИ как ли ще може сега машинистада види сред тази мъгла?Човека потъва сред мрака,а влака лети като бясна стрела,потиска небето със мрак дефилето,със мрак и със гъста мъгла.Аз съм могъща и мощна машина,аз съм с стоманни ръце,моята плът е корава и здрава,огън е мойто сърце.Аз не познавам какво е умора,мога да мина стрела.Със дъжд и със вятър, със хали се боряи с непрогледна мъгла.А огняра й говори:- Как по стръмното нагоре,ако не подхвърля азвъглища във твойта пещ,ще се движиш ти тогаз?Щеш не щеш,ще запреш!- Ах, ти жалка самохвалка -машиниста се обажда, -как във твоята главатолкоз глупости се раждат?!И защо са тез хвалби?Ей сега, ако рекада натегна с таз ръказдраво твоята спирачка,мислиш ли, че можеш тида направиш поне крачка?А машината отвръща:- Аз съм силна и могъща,но с спирачка всеки знаедругите да обуздае.Вий сте слаби, слаби, слаби,с жалки немощни ръцеи страхливи като баби,без сърце, без сърце.Вас ви чакат цял животв къщи вашите деца.Щом усиля своя ход,вие бърчите лица.Срамота! Срамота!Изведнъж в мъгла и дъжд,там неясноту просветне, ту угаснесветлина! Светлина!Стой! Отпред червен фенер!Стой! На срещния завой -кантонер!Приближава все по-ясно,расне страшната опасностсред мъгла. Ето на:там скала, скала, скала!Машинистът е на пости спирачката е в ход.Той командва всеки лост,бди над нашия живот.Бавно, бавно спира влака,а отпред стои и чакавъв ръката със фенербледен, мокър кантонер.Той не чака тук награда,виж сърдечните очи:колко скромност, колко радости наивност в тях личи.Тъй е скромен, мой читател,всеки истински герой.И когато чуеш войи хвалби от свой приятел,знай, че той, знай, че тойне е никакъв герой!От вагоните изскачатдружно всичките спирачии със общи сили тесенапъват в миг, така чевиж, скалата отлетепо надолнището, значи.А началник-влака гледа:няма никаква повреда.Релсата напълно здрава,що да чакаме тогава?Чува се сигнал и пактръгва пътнишкия влак.............................................Браво, браво, Вестинг Хаус,Хардий, Божич, Кунц и Кнор,вечна слава, вечна слава -колелата пеят в хор,че измислихте спирачкиздрави, сигурни, добри -една ръчка завъртии тогава спираш, значи,точно дето искаш ти.Браво, браво вам, другари,машинисти и огняри,що опасвате светачак от северния студдо екваторния пеки разнасяте честтаи труда, и гордосттана културния човек.Браво бодри кантонери!Със сигналните фенерив дъжд и вятър, пек и студвие с непосилен трудбдите, пазите редът.Браво, браво вам, безбройни,вам, безименни герои!Вам, които тук ви немав тази мъничка поема,без които кой знай какби пътувал всеки влак.БАЙ ИВАНТази вечер бай Иванвърна се съвсем пиян.И езикът му дебелвъв устата се заплел.Дрехите му с кал покрити,от страх тракат му зъбите.Толкоз е уплашен, чевръв не може да рече.Посъвзе се той и вечевзе да фъфли, да пелтечи:- Господи, помилуй нас,бясна крава срещнах аз!Не бе крава като крава,а бе, пустата, двуглава!Спра се аз, и тя се спира,казах си: ще се умира!Хукнах. Тя по мен - в петитеискрят нейните копита -и с опулени очиме поглежда и мучиПаднах аз, и тя с рогатаме намуши във ребрата.Но нали пристигнах вече! -Стрина Кина го пресече:- Твоята разбра се май,току лягай и си трай.Кравата не ти е крива,ти си крив, че се напиваш.Ти си крив, че всеки ден -все пиян си. - Изуменвиното ще те направи - ще те гонят и сто крави.Денонощно сняг вали...Денонощно сняг вали,сняг студен, озлобен,като мънички иглитой се впива и забивав всеки, който ще речепътя му да пресече.Кучето лежи отвън -няма къща - никъде?Де да сложи то за сънсвоята глава, не знае.А снегът боде, бодеупорито и сърдитои за никого нехае.Кучето скимти и плаче:- Ах, палач, ох палач,не разбираш ти от плач,ни от гняв, ни от молби -да заспя ме остави!Ах да дойде лято, азкъщичка ще си направя,топла къща и в захласще почивам в нея аз,но почакай до тогава!Дойде лято. Псето мисли:Що ми трябва къща мен?Не от мързел, не от лен,но защо излишен труд?Таз година няма студ,няма да вали, нали?Празни мисли! Сняг валивсяка зима. Мисли псетокъща да си построи,само вън да размрази,да се махне този сняг.Но когато дойде лето,но когато дойде пек,псето - знаете - проклетострашно много го мързиВРАБЧОВА СГОВОРНА ДРУЖИНАВрана, лакома и стара,пазела със бой и викпадналия на пазараот конете ечемик.Малкият врабец Сивушкоя замолил простодушно:- Чик-чирик, чик-чирик,дай ми малко ечемик!- Га-а, га-а, закогатеб ти трябва ечемик?- Чик-чирик, засега!- А не искаш ли ритник?Домъчняло на Сивушко -бил неопитен и млад.Под една стреха се сгушили треперил той от глад.След Сивушко друг дошел -пак премръзнал, изгладнел -и заплакал той: Чи-ри-ливъв стомаха ми игли,във стомаха ми от гладсто игли сега бодат!А след него - трети, пети,петдесети и стотицигладни мършави врабчетаи врабици.Сбрал се врабчовия светпод стряхата на съвет.И решили с всички сили,попрестане ли снега,да сразят врага.И от облаците белите изпрели сто къдели,та започне ли войната -да са топличко обути,та започне ли войната -да си имат парашути.И денят на свободатанай-подир дошел. Ятатасе издигнали високовъв небето синеоко.Най-напред летели в строярошопери бомбардери,а след тях на две-три мили -сто ловджийски ескадрили.Боят свърши със победа.Би се храбрата дружина.Който иска, нека гледакак от враната останасамо пух и перушина.МАШИНИСТ- Татко, ти работиш много,уморен си, татко,почини си, каза Гого,аз ще карам влака.Най-напред ще си намажас сажди двете бузи,а след туй ще сложа важенсинята ти блуза.Видят ли ме там на влака,още отдалечеда си кажат: Тоз юнак емашинист изпечен!Мислиш, че не зная, татко,влака как се кара?Нека дойде чичов Владкода смени огняра,нека грабне във ръцетездравата лопатаи погледай как ще цепивлака през полята!Гара стигнем ли - спирачкаудари веднага,да не може нито крачкавлака да избягаГледа уж бащата строго,но му става ясно .машинист ще стане Гого,нека да порасне!ТАЗИ отговор Сигнализирай

Р. Овч. защо по тази логика защо засекрети и не показа договора за газа, аааааа???? отговор Сигнализирай

Еи! Не се интересувам от политика, ама тия като ги видя и особенно Станишев и ми се повдига страшно много!!!!!!!! Направо се отвращавам от тая мутра. отговор Сигнализирай