Историята на Реми Тоин – история за силата на човешкото сърце

"Един ден, отивайки на работа, видях четири, видимо неглижирани деца на уличен телефон, които викаха: "Земи ни, земи ни, земи ни...". Беше ясно, че някой упорито отказваше да ги вземе за празниците. На другия ден беше Рождество."

Така започва разказа си Мария Благоева за решението си да се посвети на забравените деца. Днес тя е заместник-председател на Националната асоциация за приемна грижа, а преди 10 години решава да промени пътя на живота си. Отказва се от добре платена работа и тръгва по пътя на неизвестното. Решава да помага на деца, останали без родители, забравени в домове, деца които на всяка жена казват "мамо" и копнеят за ласка.

Да дариш любов, да спасиш детски живот... Лесно ли е да си приемен родител?

Събитията се случват в трудната, кризисна 2009 година.
 
"Имах си много хубава, добре платена работа – по професия съм инженер и работех в областта на моторните масла. Животът ми беше спокоен, безоблачен, чак скучен, когато видях тези деца. Изчаках ги да си свършат разговора, попитах ги откъде са, оказа се, че живеят в една сграда до нас, за която си мислех, че е училище и всеки ден съм минавала оттам, за да отида на работа.", обяснява тя.

По-късно Мария разбира, че това е Дом за изоставени деца. На другия ден говори с директорката и ги вземе за няколко часа – прави им гощавка, торта...

"След този случай започнах да се оглеждам, когато минавах оттам. Един ден видях едно хлапе – негърче, което излиза оттам. Някак усетих, че това дете е абсолютно само в този свят. Отклоних колата и влязох след него в заведението. Беше пратено за кафе на учителката си. Попитах го как се казва, откъде е – започнах разговор", продължава тя

Това е Реми Тоин. Именно заради него Мария решава да стане приемен родител - "нямах друга опция да го отърва от дома и от бъдещето, което му се готвеше". Купува му фъстъци, разпитва го за родителите му, а той гордо отговоря, че има баща. "Бях озадачена – в сърцето си знаех – това дете е напълно само в този свят!“, признава тя.

"Децата от пансиона научиха за дома ми, направиха си пътечка до нас. У нас беше като Авраамов дом – един влезе, друг излезе, на печката винаги имаше тиган, в който непрекъснато се въртяха омлети. Който дойде, винаги беше много гладен и винаги искаше омлет. Поразпитах децата за Реми, помогна ми и един от възпитателите в дома. Оказва се, че мъжът, за когото Реми казва, че му е баща, е "настойник", на който нигерийски майки оставят децата си, след като ги родят и заминават за Италия.

Реми стоеше непрекъснато вкъщи – само вечер отиваше да си преспи в дома, беше изгубен отвсякъде. Детето се вкопчи в мене като удавник за сламка - връщам се от работа, той стои и ме чака пред вратата, тогава беше на 10 години.

Да живееш в дом е много трудно, но да си чернокож в дом за сираци е кошмар – налагаха му страхотен тормоз, най-жесток и системен  беше от мургавите хлапета.

Покрай тези деца разбрах какво става в домовете – много по-страшни са, отколкото ние знаем и си представяме. Но там най-голямото престъпление е да се изнася информация от "кухнята". Те много добре знаят и всичко, което разбирах, го чувах от разговорите помежду тях. Ако задам въпрос, моментално млъкваха и се споглеждаха уплашено.

В началото опитвах да обясня на персонала какво се случва, но се оказа, че много добре го знаят."

В един момент Мария разбира, че по този начин не може да помогне на тези деца. Решава да вземе по-голямо жилище – регистрира фондация, тръгва по съвети, общини. Имала идея да вземе десетина деца и поне на тях да успее да помогне.

"Навсякъде, накъдето се обърнах, ме потупаха по рамото, пожелаваха ми успех в благородното начинание и никой не поиска да направи нещо съществено. Тогава нямах представа, че да тръгнеш в посока деца в нужда (както и животни в нужда и всичко в нужда) – е територия, в която случаен човек не може да влезе. Там има програми, финансиране..."

Мария успява да намери къща – запустяла, изоставена, със зазидани прозорци, дворът й - пълен със спринцовки, преди била комсомолски център. Поискала имота, обещала да направи ремонт, за да настани десетина деца, за които да се грижи чрез фондацията. За отрицателно време къщата е продадена по утвърдена схема.

По това време се появяват и спонсори с обещания да построят къща и да я обезпечат финансово. Тогава обаче идва голямата криза, спонсорите се отказват и Мария се озовава "в нищото".

"Разбрах, че единственият начин да помогна на детето е  - приемната грижа, която по това време правеше прощъпалник - 2009 година. Този вариант ми предложиха и от Отдел "Закрила на детето" - Възраждане. По това време там имаше страхотен екип, който с всички сили работеше за доброто на тези деца", признава тя.

Проучването за одобряването й за приемен родител отнема около година. Точно тогава получила оферта за работа със заплата 2500 лв., но свързана с постоянни командировки. Само за любопитните уточнява, че по това време заплатата за приемна грижа е чисти 244 лв.

"Изправена съм пред дилемата и се чудя какво да направя, а Реми стои и ме гледа с големите си очи, твърдо убеден, че няма да го взема. Тези деца са свикнали хубавото и доброто в живота да им се разминава. Той беше почти сигурен, че ще се откажа. Май тези очи изиграха решителна роля и си казах: "Ще вървя с Божия помощ!", продължава Мария.

Реми е настанен в дома ѝ, когато вече е на 14 години.

"Имах огромна съпротива от близки и роднини. Викаха ми – ти луда ли си, ние с нашите тийнейджъри не можем да се оправим, а ти взимаш тийнейджър от дом. Не съжалявам!

Иначе щях да имам един доста по-сигурен, лежерен живот, но много скучен. Това, което получих чрез Реми, никакви пари не могат да ми го дадат. Приемната грижа се оказа много плодоносна, разбира се в духовен план.

Когато го взех, Реми постоянно криеше главата си, срамуваше се от хората. Аз бях първият човек, който започна да му обяснява, че да си чернокож в много случаи е предимство, че най-добрите баскетболисти, атлети са чернокожи. Той се пулеше срещу мен и не можеше да повярва, че някой му казва нещо добро за цвета му ", спомня си Мария.

Реми завършва Американо-английския колеж, играе брейк и се оказва, че има страхотен талант. А у тях е пълно с медали, купи, грамоти от спечелени състезания.

Усилията й са възнаградени - днес Реми е професионален танцьор, преподавател по хип-хоп, хореограф, модел на Ivet Fashion, а доскоро е работил нощно време в американски кол център.

Наскоро е бил поканен в Брюксел, за да говори за приемната грижа. Харесали са го, защото Реми говори от първо лице за приемната грижа, при това на отличен английски език. В момента цветът на кожата му е като бонус към всичко, което прави. Канят го да снима клипове с известни певци, танцува в подгряващата група на Дженифър Лопес на концерта й у нас.

Голямата битка на Мария до днес е неговото гражданство. Реми е роден в София в болница "Шейново", израснал по домове, но не е български гражданин.

"Доскоро беше никой отникъде – нямаше и нигерийски паспорт. Писах до Президентството,  Министерство на правосъдието, Държавната агенция за закрила на детето, Омбудсмана и до арменския поп", шегува се тя. В момента има покани за участия като танцьор от много места по света, но липсата на документи му пречи да замине, продължава разказа си.

Отговорът на директора "Българско гражданство" е, че случаят попада в "Параграф 22" и няма как да се реши.

Едва през 2017 г. Реми успява да се сдобие с нигерийски паспорт, след което веднага подава декларация за отказ от него, както го изисква законът ни. Така най-после момчето излиза от злополучния параграф и подава документи за българско гражданство. Сега, две години по-късно, той все още не го е получил, но вече има надежда.

"И се надяваме скоро държвавата, в която се е родил и отраснал, да го припознае като свой гражданин." усмихва се горчиво Мария.

Наскоро тя го пита: "Реми, ако сега можеш да си смениш кожата, би ли я сменил?" Той се замисли и ми отговори: "Не съм сигурен".

"Ето, затова си струва!", обобщава Мария. Историята на Реми и неговата приемна майка може да бъде събрана в два стиха:

"Хвърли хляба си по водата, защото след много дни ще го намериш! Дай дял на седмина и дори на осмина, защото не знаеш какво зло ще бъде на земята". (Еклесиаст 11:1,2)

Преди 10 години, четири деца, застанали пред уличен телефон в студен декемврийски ден, обръщат спокойния живот на Мария Благоева. Оттогава тя  се посвещава на мисията да е приемен родител, а пътят ѝ за възстановяването на деца продължава и днес.

--------------------------------------------------------

Снимките са предоставени на Dnes.bg с официалното съгласие на майката на децата и на приемния родител.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.