Силвия Пешева

Девет часът и половина. Окото на клетката подигравателно ми намига: я да те видя сега, без интернет, без връзка със света, без връзка с него, сама в средната вечер, я да те видя сега.

Поглеждам часовника на телефона си: все толкова е, няма лъжа. От два часа гледам екрана умолително, заклинам връзката, представям си как зелената чертичка светва тревисто и светът нахлува в стаята ми.

Няма такова нещо – девет и половина е, аз съм отрязана.

Девет и петдесет и една вечерта. Тежък ден и тежка, самотна вечер. Той не иска да се видим – „наистина, нямам желание“, каза. Сякаш виждането с мен трябва да се състои по вдъхновение свише. Да знаех къде е квартирата му, бих направила палатков лагер, зер дочакам да поима желание.

Да се видим, става въпрос, не друго. За друго отдавна няма емоции в тази противовръзка.

Аз го обичам отдавна. И той ме обича -  повече от себе си, повече от живота си, повече от живота. И живее живота си, който не обича, с нея. Защото не я обича, но с нея се вижда как остарява. С мен се вижда как се люлее на вълните на бурно море и с възторга на тринайсетгодишен юноша не иска да види вече суша. Затова - поради страх от сушата - той се е закотвил на нея и само някога – много рядко - си позволява да си открадне малко море.

Той ми се обади днес, за да ме попита нещо, което не било за телефон. След като сме си разменяли пръстени от тръстика, които после той стъпка с мъжко юначество (аз моя го загубих преди това),  ми остава да го питам само едно: Да не би да ме каниш за кума? Естествено, питам го. Лош ден. Той млъква, объркан от ръбатото ми ежесто нелюбие.  Не, не е това, види се.

Помага ми за един мой проект. За това иска да ме пита. Продължава с ревнив глас – а аз къде ще бъда след работа? Вкъщи пред компютъра или... навън, с някого? С него, недоизрича. И няма нужда, и двамата знаем. Небрежно подхвърлям, че имам работа. В моето си вкъщи. Добре, значи ще ме попита по-късно в нета, защото му е невъзможно да се видим. Казва, забравил, че не на него, а на мен ми е невъзможно да се видим, и затваря телефона с такъв ликуващ тембър, все едно съм му обещала да стана руса, синеока и да му родя близнаци за следващия рожден ден.

Никаква връзка. Все още.

Ето ти сега, като обещаваш. Той ми каза, че освен, че нямал желание да се видим, нямал и възможност. Казвам хладно „добре“ и затварям внимателно телефона, а неговите хладни, внимателни черти са врязани невъзвратимо в мозъка ми. Така ми се иска да го видя, че имам чувството, че целият свят го разбира.  Само след десет минути малки смъртоносни мисловни корабокрушения му пускам СМС-и: „Моля те, кажи да! Имам нови обувки и утре съм на бала на годината, искам да видиш дали ми стоят добре. Моля те, кажи да!“.

И после – съобразявайки, че говоря не с човек, а с мъж – се сещам да добавя: „Ще отидем някъде да ядем задушени зеленчуци и да се смеем или дори на chinese!“ Получавам  дистанциран отговор: „Не може ли да не ходим? А обувките зная, че ти стоят добре.„ Знае, вятър.

Той има толкова лъчист синьо-зелен поглед, че всеки, който го погледне в очите, моментално се влюбва. Виждала съм тази магия в действие и вследствие на нея загубих два броя приятелки извън ловния сезон. Не ми се мисли, ако ми беше в къщата – сигурно щях да плета по цял ден сред чаши с отрова, поднесени от съседките с лъжичка бяло сладко - ако отровата не хване, поне да надебелея безобразно.

Очите му излъчват спокойствие и разум, който иначе му липсва, но целият той е едно обещание за кротост и смисъл, което опиянява. 

Всички твърдят, че харесвам красиви мъже, но това не е вярно . Аз просто харесвам мъже, които ме харесват, и не съм виновна, че младостта и хубостта на родината се блъска с лакти пред вратата ми. Истината е, че е хубав, много хубав – единственият мъж, на когото тази баскетболна прическа наистина стои добре. 

Мисля си, докато чакам връзката, че повече няма да бъда с никого в Несебър. Защото с него не бяхме. Там. Т.е. – бяхме. Но не бяхме. Заедно. Така, де - бяхме, но не бяхме заедно. Един ден, докато се разхождахме за ръце (да не ни отвее вятърът) по тесните улички на стария град, влязохме в малко магазинче за бельо. Подаръци! - изпищях аз и се гмурнах в купчини воланчета, сатенени панделки и мъжки прашки, а той със сдържано любопитство се облегна на вратата.

Аз избирах, избирах, избирах, на мен, на него, пак на мен, не, пак на него... и говорех през цялото време, и се смеехме, и Несебър от мъничък симпатичен полуостров се превърна в хищник, в модния диктатор, в столица на бельото.

Изчезна морето, плажът, захарният памук и мостът. Изчезна виенското колело и хотелът с водния бар. И страхът му от високото, и страхът ми от ниското. Изчезнаха крепостните стени, петната от кръв и руините на базиликата от втори век.

Всичко се превърна в главоболящ цирк от смях, шум и воланчета. Аз харесах сутиен на черешки. Той – не. И без това не му отиваше на очите. Аз не си го купих. Той не си купи сиви боксерки. Накрая, тържествуваща, с две шепи покупки, се запътих към касата. Той също. Продавачката ни погледна и за пръв път проговори (досега от смях и говор не можеше да каже дума в магазина си): извинявайте, обаче за какво ви е? На вашата връзка очевидно не й трябва бельо...

На нашата връзка не й трябваше и оцет, защото аз не обичам, и черен пипер, защото той не обича. На нашата връзка не й трябваше изобщо да започва, мисля си и горчиво се разкайвам, че пренебрегвах предупрежденията му.

Първата сутрин. И втората сутрин. И всички останали пъти, защо не му повярвах. Вече ще вярвам на всичко, което ми кажат в малка зелена кола, заклинам се, докато гледам клетката, която ми намига в спомен от зелено.

Един път да се отърва от него, ще слушам. Един път – само тази жмичка да свърши. 

Девет и половина вечерта – нямам връзка. Той е вкъщи, пред компютъра, и се чуди къде съм аз и защо не работя, и защо не съм вкъщи, както обещах. След малко получавам и СМС, разбира се.

Опитвам се да звънна обратно, но до три позвънявания никой не вдига телефона и аз бързам да затворя, попарена като спанак (и с почти същия цвят).

Той няма да си вдигне телефона сега, както аз не си вдигам телефона. Още един СМС – Боже - изтървам мисълта си и тя тръгва да се търкаля по издълбан вече улей - защо не е от него...

Смешно ми е, че тази игра на жмичка проработи – и точно пък при мен, дето аз съм я писала, като бях в трети клас. Той се крие, ти го търсиш. Търсиш го, но все някога идва опасният край: като го намериш, тичаш да го „заплюеш“. След което никак, никак не те интересува. Защото има кой да жми – негов ред е. „Пу за ...“.

Ето този момент е надвиснал ужасяващо над мен и се приближава със скоростта на товарен влак, а пък аз се опитвам да го отдалеча и да се влюбя отново в него. Защото имам знаенето, че ако оставиш нечия омраза да те владее, ставаш неин проводник... човекът с омразата си отива, но тя остава в теб, превръща се в самоомраза и така ти я предаваш като омраза на следващия, той на следващия и така: подло и безотговорно, до безкрай.

Самозараза на системата, се казва. Самоомраза от самозараждане. И самоизяждане, разбира се, защото дори този, дето не знае как се пише „осведомявам“ и „детско“ е чувал за ефекта на пеперудата и ефекта на доминото. 

Опитвам се да осъществя връзка точно, за да го спра. Поне втория път. Вторият обикновено е по-важен. Само че нямам връзка и не мога да направя нищо, и затова се връщам в изходна позиция с надеждата, че някога (предполага се – в най-близко време) ще го погледна в очите така, че да не искам да го гледам никога повече. И той мен. В онези, хубавите му очи. И няма да има домино.

Той мисли, че непоносимо неприятната му мисъл да се видим, се гради на надежди. Явно за връзка. Дори запретна ръкави да ми търси мъж. Мъж. Той. На мен. Дори се опита да ми пробута някакъв колега от софтздравната му компания. Явно с мисълта, че дарявайки ме, ще се отърве от мен.

Аз също така софт му отговорих, че хич никак не искам някой да ми търси мъж, а на следния ден един озверял от яд трейс руутинг ми показа, че тия нездрави мисли се дължат на мръсния въздух около Сточна гара.

Гледам отчаяно екрана, после вдигам поглед и попадам на нечий умолителен поглед в огледалото. Моето тяло пред мен, по-сладко от шоколад. Косата ми расте твърде бързо, установявам уморено и отново свеждам поглед към клетката. Няма движение. Нищо зелено.

СМС-ът е кратък и разумен, два прости въпроса, мъжко нетърпение, яснота на съдържанието – красив като архитектурен проект. Приказките му са като него: стройни, красиви и едносмислени. Откакто ме обича на едно кафе разстояние, разбира се. Иначе бяха обгърнати от източна мистика, Ин и Ян, недосегаемост, покоряване на планински върхове и астрологически предопределености. Тогава нямаше кафе. И разстояние. Само връзка.

СМС-ът. Когато телефонът мълчи, пръстите говорят. Кога ще се прибера. Ще се прибера ли. Това е любовта, вероятно: единият ревнува, другият не страда от ревността. Без пози. Без сцени. Без нужда от отговори и обяснения.

Обичам го така, че искам да го загубя, непременно. Той обаче е умен, има нужда от мен и от това дистанцирано отричащо обичане. Затова се гоним като сенки на летни котета: аз искам да не предам на друг откачената му омраза (хайде на духовния СПИН, евтино го даваме, само сега, нямате нужда от директен контакт, пълно отсъствие на кръвен път, предава се само чрез силата на мисълта!), а той иска да избяга от мен, защото се страхува, че ще си я получи обратно. Дано преди да срещна следващия успея да я унищожа – и в мен, и в него. Защото животът е хубав.    

Онзи ден си мислех, облегната на рамото му, с благодарно затворени очи, целувана сякаш от самото зимно слънце: какъв е смисълът от всичко, ако няма любов?

Само че – не виждате ли?- аз имам любов.

Просто нямам връзка, това е.  

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase