Матю Куик е автор на седем изключително успешни романа, заедно с „Наръчник на оптимиста“, чиято екранизация беше номинирана за 11 награди Оскар. Вече по българските книжарници е „Добрият късмет на момента“ – очарователно налудничава, жизнеутвърждаваща история за един мъж на средна възраст в търсене на отговори на може би твърде големи въпроси. Ето и какво казва авторът за книгата си пред издателите си у нас.

Забавна и деликатна история за семейството, приятелството, тъгата, за приемането на живота такъв, какъвто е, и за Ричард Гиър - вдъхновяващ разказ, който ще ни накара да се замислим над ритъма на Вселената и да си дадем сметка за съзидателната сила на добрината и любовта.

Кое ви подтикна да пишете за герои с психически проблеми?

Пиша за хора, които виждат света привидно прост, мъдър и често весел начин. По традиция хората с психически проблеми са стояли на ръба на обществото и са го наблюдавали от различна, даваща им предимство гледна точка. Те виждат и предават онова, което повечето не могат. В юношеството си се борех с тревожността и депресията. По онова време нямах представа какво представляват тези състояния; чувствах се не на място и толкова. Депресията и тревожността обаче ме направиха различен, дадоха ми особена гледна точка и в крайна сметка ме доведоха до белия лист и ме задържаха над него. Това, че съм различен, ми даде глас и ме направи писател. Много от моите образи водят лични битки, които им позволяват да кажат нещо, което на никой друг не би хрумнало – често така наречените „нормални“ хора не съумяват да го направят.

Защо Ричард Гиър?

Преди години получих писмо от организацията „Свободен Тибет“, подписано от Ричард Гиър. Помня, че се прибрах у дома и жена ми се пошегува: „Имаш писмо от истинска звезда!“ Това беше по времето, когато все още нямах досег със славата и мисълта, че известен човек ми е писал – колкото и глупаво да звучи – ме развълнува. Веднага разбрах, че става дума за писмо, което е дело на машина, че главният актьор от „Хубава жена“ не е докосвал хартията в ръцете ми. И въпреки това изпитах вълнение. Позачудих се дали има хора, които ще си помислят, че Ричард Гиър наистина им е пратил писмо. Хора, които от самото начало ще се престорят, че той им е писал. Удивих се на силата на известността и споменът си остана. Когато започнах да пиша „Добрият късмет на момента“, започнах да проучвам живота на Ричард Гиър и неговия светоглед. В много отношения той беше идеалният наставник за Бартолъмю.

С какво един епистоларен роман е различен от традиционната форма на романа?

От ранните години на юношеството си имам приятели, с които си пиша, написал съм им безкрайни писма с епично съдържание, така че в този жанр съм в свои води. Четенето на писмо, адресирано до другиго въвлича човек във вълнуващ, чужд интимен свят. При тази своего рода емоционална порнография, въображението ми бе завладяно от възможността да изследвам как един човек представя себе си пред друг в рамките на личното общуване с писма. Ние не съпреживяваме начина, по който Бартолъмю Нийл се представя пред света, ами начина, по който той се представя пред въображаемия Ричард Гиър. Има две различни действителности. Толкова е хубаво, че почти се равнява на достъп до личните молитви.

Всичките ви книги са получили възможност да бъдат филмирани: имате ли го предвид, когато пишете?

Вече приключвах с магистърската си степен, когато гледах „Мис Слънчице“ в киното, какво преживяване само! Бях изчел купища умни книги по литература с главно Л и се мъчех да убедя себе си, че ще спечеля Нобелова награда като човекът, когото изучавах (и от когото бях обсебен) по онова време: Гао Синцзиен. И тайно работех по „Наръчник на оптимиста“, притеснен, че е твърде комерсиална, колкото и налудничаво да ви се струва сега. Четенето на „Планината на душата“ беше като пренасяне в друг свят, но това, че гледах „Мис Слънчице“ вероятно беше по-важно от гледна точка на кариерата. Стигнах до прозрение от рода: „Кю, обичаш странни филми за чудаци; такива истории те правят най-щастлив; пиши за тях и хич не се притеснявай.“ Така и стана. Повече не съм се чудил дали да пиша странни истории за чудаци. След няколко години щях да съм на връчването на Оскарите. По-скоро бих повярвал, че ще ида на Марс. Когато Дейтън и Фарис – съпрузите, които създадоха  „Мис Слънчице“ – бяха избрани да режисират „Добрият късмет на момента“, онова откровение от студентските времена, сполетяло ме в киното, доби страшно важен смисъл.  Сега, като поглеждам назад, ми харесва да мисля, че кариерата ми тръгна нагоре, когато престанах да се опитвам да бъда какъвто не съм, и започнах да пиша онова, за което чувствах, че съм призван. Никога не съм си казвал: „Я да напишеш книга, която да направят на филм“, по-скоро си казвам: „Разкажи историите в теб, които ти трябва да разкажеш; дай най-истинската част от себе си на света и може би ще се случат хубави неща“.
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase