Като робство е, нямаш права: Говорят дезертирали руски войници

Руският войник влязъл в изоставена къща, избрал малка стая, хвърлил граната в нея и изпънал лявата си ръка. Експлозията изпратила шрапнели, разкъсващи крайника му. Седмици по-късно той седял в болница, като трайното му усещане не била пареща болка, а огромно облекчение. Въпреки всички трудности, той напуснал бойните полета в Източна Украйна жив.

С всяка изминала година от инвазията на президента Путин хиляди руски войници, хванати между дроновете на Киев и бруталността на собствените си командири, избират да дезертират. Въпреки че Кремъл не публикува официална статистика, доказателствата сочат, че повече мъже напускат поста си от всякога.

Доброволци от "Go Through the Forest" - група, водена от руски изгнаници, която помага на мъжете да избегнат служба във войната, казват, че са помогнали на повече дезертьори през 2025 г., отколкото в предишни години. Руските военни съдилища са издали най-малко 18 000 присъди от 2022 г. насам, според проучване на независими медии, базирано на непълни съдебни протоколи. Истинският брой се смята за много по-висок.

До лятото на 2025 г. почти шест пъти повече руски войници са дезертирали самоволно, отколкото през януари 2024 г., а годишният темп изглежда се е удвоил, според украинската разузнавателна агенция с отворен код Frontelligence Insight, базирана на вътрешни документи от руски части. Тя прогнозира, че 70 000 войници ще дезертират от руската армия тази година, което е приблизително 10% от руските сили в Украйна.

Киев също има значителен проблем с дезертьорството, въпреки че данните са по-лесни за получаване. От 2022 г. до юли тази година са заведени 202 997 наказателни дела за самоволно отсъствие и 15 564 са официално обвинени в престъплението, според прокурорите.

С ограничения достъп на западната преса до контролираната от Кремъл страна на фронтовата линия, разговорите с дезертьори са един от малкото начини да се чуе от първа ръка опитът на руски войник от войната. Имената на тези мъже и подробностите за това в коя държава екипът на The Times ги е срещнал са били скрити, за да бъдат защитени те и семействата им от взаимни обвинения.

"Като робство е. Нямаш никакви права"

34-годишният Николай се опитва да игнорира летните ужаси: дроновете, труповете и миризмата. Но понякога, казва той, стискайки цигара, те "се промъкват". Адвокат от индустриален град в Далечния изток на Русия, той се озовава на фронта "поради глупост". Заплатата му рязко спада след инвазията. Компанията му разчита на международен бизнес, който изчезва със санкциите.

Той напуска, за да започне наново и да печели повече в друг град. Не се получава и заради това мъжът се връща у дома и в средата на януари 2025 г., притиснат в ъгъла и нуждаещ се от пари, подписва договор с руската армия.

"Тръмп идваше на власт и всички казваха, че войната ще свърши", спомня си той. "На тази вълна много хора се записаха. Аз също."

След десет дни обучение в местна база мъжът е транспортиран през Ростов до тренировъчен лагер в Мариупол в Източна Украйна. Там той осъзна грешката си.

"Когато подпишеш договор, не можеш да си тръгнеш", обяснява дезертьорът. "Това е като съвременна форма на крепостничество. Нямаш никакви права. Взимат ти телефона, паспорта и документите. Почти невъзможно е да избягаш."

След необичайно дълго време в тренировъчния лагер той е назначен в щурмова част и през май е изпратен на фронта.

"Всички знаят, че щурмова част е еквивалент на смъртта", отбелязва той.

През по-голямата част от лятото неговата част заемаше отбранителни позиции и не напредваше. Въпреки това те понесоха тежки загуби от украински дронове, артилерия и мини.

"Вървиш по пътеки, осеяни с трупове: някои наши, някои техни. Никой не ги евакуира, така че просто гният там", спомня си той. "Беше и лято, така че навсякъде има миризма на тела."

Отчаяно нуждаещи се от вода, мъжете трябвало да ровят сред разлагащите се мъртви с надеждата да "намерят бутилка тук или пакет цигари там". До края на юли от първоначалното му подразделение от около 45 мъже, той смята, че са останали само петима.

"Свикваш доста бързо. Вчера пиете кафе заедно, днес разбирате, че вече са мъртви. Това е система. Онзи умря. После около вас има нови лица. После и те умират."

Тогава дойде заповедта за настъпление. В този момент Николай, знаейки, че вече не иска да се бие, осъзна, че има три възможности: да се самоубие, да се предаде или някак си да намери път до военна болница. Тогава група мъже, които знаеха, че няма да продължат по-нататък, които знаеха, че вече няма да носят оръжие, обсъждаха оръжията, които биха могли да ги изпратят у дома. Един мобилизиран войник, чиято значка показваше, че е оцелял на фронта с месеци или години повече от колегите си, казал на Николай, че гранатите работят, но "не просто каквито и да е гранати". 

За разлика от шрапнелите от така наречените гранати "лимон", които са едри и е по-вероятно да разкъсат важни артерии и връзки, гранатите РГД-5, проектирани със съветски дизайн, се разпадат на по-малки парчета, което ги прави по-популярен избор за дезертьорите. Други възможности за Николай включваха стъпване върху украинска мина "петъл" или "джинджифилова". Във война с дронове, където рядко се стреля, прострелването в крака беше изключено.

Така Николай напуснал позицията си, отишъл пеша до най-близкото населено място и с граната РГД наранил ръката си.

"Беше малко страшно, разбира се", казва Николай. "Но не исках да се бия. Или куршум в главата, или това. Така че [знаете] плъх може да си отгризе лапата, за да оцелее. Беше страшно, но не чак толкова болезнено."

Окървавен, със счупени пръсти и разкъсана кожа, той се заклатушкал до най-близкия пункт за евакуация на ранените. Евакуиран е в Русия и оттам напуска страната, докато е в медицински отпуск.

"Русия не е в настроение да сложи край на това", казва той, когато обмисля настоящия дипломатически натиск за мир. "Руското ръководство [не] е готово изобщо да обсъжда мир. Загубите са просто огромни, чудовищни."

Николай смята, че поне за вътрешната аудитория режимът размахва мирните преговори като средство за насърчаване на повече мъже да се запишат за бой.

"Кремъл все още се опитва да привлече хората по този начин: "Тръмп се завърна, американският пратеник Стив Уиткоф идва тук, всичко скоро ще свърши. И така, каква е лошата страна на подписването на договор?"

"В землянките хората просто се разлагат"

Висок, внушителен и запален спортист, по времето, когато Антон се записва, той вече е завършил задължителната си военна служба и е прекарал две години като мичман в руския флот. 27-годишният мъж от Далечния изток на Русия напуска флота още преди да започне това, което той нарича "специална военна операция" в Украйна. Той пропуска вълни от мобилизация, но през ноември 2023 г., следвайки стъпките на баща си – наскоро пенсиониран офицер, служил в Украйна – подписва едногодишен договор.

"Баща ми е най-висшият авторитет в живота ми", казва той. "Не можех да стоя настрана."

Той се записал специално да бъде командир на отделение в щурмова част, но бил назначен в противовъздушната отбрана. Антон смята, че може би е бил облагодетелстван поради опита си, тъй като е имал чин подофицер след службата си във флота. Първоначално е наблюдавал и се е опитвал да сваля украински хеликоптери, а след това и дронове камикадзе.

"Трудно е навън", казва той. "Много копаене, много носене. Аз съм издръжлив човек, силен. Не можех просто да си стоя вкъщи, знаейки, че другарите ми са там."

Знаейки, че е имал късмет да не бъде изпратен да щурмува украински позиции и желаейки да не се навежда, той се втурнал обратно след първия си отпуск. След завръщането обаче вярата му в "операцията" скоро започнала да се колебае.

Един ден, когато неговата част била помолена да заеме позиции в землянки, от които украинците наскоро се били оттеглили, той видял, че те са били украсени с икони и кръстове. Когато руски православен свещеник го посетил, за да "освети оръжията им" няколко седмици по-късно, Антон го попитал защо, когато един християнин, руснак, насочи пистолет към друг, църквата казва, че това е добре, но когато украинците стрелят по руснаци, това е лошо. Той си спомня, че свещеникът отговорил:

"Те правят грешката, не ти. Не им се наложило да вдигнат оръжие, но го направиха."

Отговорът не му харесал. Краят на договора му изтекъл през ноември, след което той изчакал до май, когато се върнал у дома в Сибир, за да потърси правен съвет как да избяга от въоръжените сили. Той дори завел делото си в апелативен съд в местния си град, но бил заплашен със затвор за дезертьорство. В крайна сметка, след като трима мъже в цивилни дрехи изритали вратата на къщата на майка му, той избягал.

"В землянките килими от мишки ти пълзят по краката, докато спиш", казва Антон, който вече не поддържа връзка с баща си. "Междувременно политиците спят в големи бели легла, ядат от златни чинии, радват се на хотелски апартаменти и университетско образование за децата си. Докато някой се опитва да сключи сделка, хората в землянките просто гният."

"Направих огромна грешка. Просто исках да променя живота си."

Преди да бъде призован в армията, 21-годишният Александър е работил като кондуктор на влак и твърди, че е имал "антивоенна" позиция. Миналата есен бил призован за военна служба заедно с хиляди млади мъже, а след това е бил назначен в церемониално поделение в голям град в Южна Русия. Той трябвало да стои на пост в базата и да присъства на погребенията на загиналите.

След това той направил "най-дълбоката, най-мащабната грешка" в живота си и в началото на тази година решил да подпише договор.

"Просто исках да променя живота си", казва Александър.

За млад мъж без къща, кола или мрежа за подкрепа, парите били привлекателни.

Не след дълго бил изпратен на команден пункт в Донецка област, където трябвало да отговаря за картата на командира на дивизия. Той отпечатвал нова карта два пъти седмично, нанасял руските и украинските позиции върху нея, както и на различни таблети и екрани. Работил в команден пункт, където екраните показвали потоци от дронове, докато те атакували украински позиции. Но бил свидетел как офицерите заблуждавали собствените си началници.

Един ден, когато генерал Герасимов, висшият военен командир на Русия, трябвало да посети страната с делегация от Беларус, на Александър му била възложена нова задача:

"Получаваме едно електронно писмо. Отварям го и шефът ми казва, че трябва да разпечатам картите от този файл, който дойде от генералния щаб. Различаваше се от нашата карта с няколко километра. Беше такава лъжа."

По това време Александър вече бил решил, че иска да се махне, ужасен от разрушенията около него. Докато е в отпуск в Русия следващия месец, той напуснал страната. А що се отнася до мирните преговори?

"Мисля, че това е театър", казва той. "Путин иска кръв. Иска да убива, да плячкосва. Това е унищожение на руското население от собствения му президент."

За всеки от мъжете, които са избягали, има различна смесица от ужас, гняв, срам и вина. За Николай, адвокатът, най-силната е може би вината.

"Нямам никакви извинения за себе си. Осъзнавам, че бях замесен и съучастник в това голямо зверство и вероятно няма да мога да се отмия от него до края на живота си."