Не е страшно, че Югославия се раздели, а че имаше война!

За разпада на Титова Югославия разказва романът на Лидия Димовска "Резервен живот". Книгата обхваща периода от 1984 г. до 2012. "Промените, които настъпиха за това време са толкова големи, все едно си живял цял век, а не само 30-ина години", споделя македонската писателка пред Dnes.bg. Освен, че пише, тя е и преводач от румънски и словенски език. Гостува у нас по време на Панаира на книгата.

Романът ви "Резервен живот" съпоставя разпадането на бивша Югославия с разделянето на две сиамски близначки. Толкова силна ли бе връзката между тези държави?

По време на Титовата Югославия всяка от републиките имаше своя автономия. Всеки народ говореше на своя език. Войниците само общуваха на сърбохърватски, но всеки се чувстваше такъв в зависимост от страната, в която живееше. Ние в Македония се чувствахме и като част от Македония, и като част от Югославия. Живеехме в много сложна държава от днешен аспект, но демокрацията я имаше за разлика от другите посткомунистически страни като Албания, Румъния, дори и България. Можехме да носим дънки от Италия или Гърция. Да ядем нормална храна. Имахме всичко, което е нужно на един човек. Разтурянето на тази Югославия не бе трагично. Трагедия, обаче имаше, тъй като разпадът на Югославия не се случи по мирен път, а се проля много кръв.

Какво си спомняте от онова време?

Имаше война. Много човешки животи пострадаха, много семейства бяха разрушени. Момчетата на моята възраст - родени през 70-те години, бяха последните войници в сръбската народна армия. Спомням си, че имаше такива, които избягаха и намериха начин да се върнат. Но и сред първите загинали от първите кръвопролития в Югославия, бе войник именно от Македония. Сашо Гешовски! Няма как да забравя името му. Всички гледахме процесите от телевизора. Тези промени много натежаха на всички ни. Македония бе оазис на мира, защото не се почувства така силно военния конфликт, в този смисъл, че не се борихме с никого, както и никой не ни нападна. Но бяхме съпричастни с всичко, което се случва в съседство.

Много бегълци от Босна и Херцеговина дойдоха в Македония. Станаха и различни демографски промени, не само политически. Накрая, като свърши всичко това, когато днешните републики от Югославия, започнаха свой независим живот, започнахме да живеем отново нормално. Започнахме и да контактуваме помежду си, все пак делим общо минало.

От тук е и отговорът ми на предишния Ви въпрос - разделянето на югославянските републики се свързва с метафората за разделянето на сиамските сестри Сребра и Злата в романа ми. Всяка раздяла дава жертва. По принцип тя е смъртна. В случая с книгата ми, едната героиня умира, въпреки че подобна операция е трудно да преживеят и двете. В досегашните медицински случаи няма пример, в който един сиамски близнак поне да остане жив. А в случая с югославянските републики, всички първо трябваше да умрат, за да могат да продължат наново, да заживеят, както съм го нарекла - "Резервен живот".

Учим ли се днес от книгите и романите, за да не повтаряме грешките от миналото. Ето че и в Македония се случват размирици последно време. Можеха ли да се предотвратят?

Всички знаем, че историята се повтаря по един или друг начин. От литературата може да научим много за историята. Дори я предпочитам, тъй като историческите учебници и книги представят едностранно и твърде субективно историята. Литературата дава нов живот на историята, не с точните факти или дати, а като перспектива на времето, като пояснение какво се случва, като описание на промените в политически, военен и исторически план. Така че това, което се случва в момента в Македония, за мен като автор и писател, е неразбираемо. Мисля, че демокрацията във всяка страна трябва да е на възможно най-високо ниво. Когато е такава не може някой твърдоглав държавник да настоява с всякакви опции да остане на власт. Гледайки и от друга перспектива, тъй като съм живяла в Словения - след толкова протести и недоволство, сегашната власт би трябвало да се успокои и да си замине. Трябва да остави място за някоя нова власт, млада, която ще даде простор и избор.

Защо е толкова важно да се мине през личната история, за да се усетят процесите в света?

Литературата винаги разработва лична тема. Особено романите. Така че ако пишем без да доближим читателя до някоя лична история, ще се доближим до историята. Ще има само факти, дати, няма да има интимност, чувство, сърце и душа. Фактите всеки може да ги научи в училище или в университета. За мен е важно да има живи хора, които да разказват историята. В романа описвам именно един период, в който са живели героините ми Сребра и Злата. Обхванала съм времето от 1984 г. до 2012 г.  За това време се случват много промени, не само в Македония, но и в света. Всички знаем, че 80-те години са повратни. През 90-те години паднаха стени в Европа. Бившите социалистически страни станаха демократични. Толкова големи промени настъпиха, все едно си живял цял век, а не само 30-ина години. Случиха се войните в Югославия, а успоредно с тях наблюдаваме модернизация и други крупни икономически промени, които засегнаха живота ни. Аз самата се наситих на всички тези промени – на новото поколение, което ги преживя.

Вие сте и преводач от румънски и словенски език. Как общувахте с преводача на книгата ви на български – киноведът Божидар Манов?

Божидар Манов е изключителен човек. Не успяхме лично да се запознаем при настоящото ми гостуване, тъй като той бе в Кан, но водихме доста интересна кореспонденция. За разлика от други преводачи на книгите ми, които доуточняваха с мен специфични думи или някои поговорки, Божидар Манов освен за тяхното значение, имаше и конкретни въпроси, свързани с някои детайли. Сещам се за една много коректна забележка за един празник, който се споменава в романа. Той ми напомни, че този празник се чества лятно време, а аз съм го описала за зимно време. Така, успях да го сменя дори в македонското второ и трето издание на романа. Божидар Манов е чудесен преводач и може много добре да работи с автора.

Може ли да ни потопите в специфичността на преводаческата професия – вярно ли е да се каже, че понякога е по-трудно да се превежда чужд текст, отколкото да се напише собствен?

Когато превеждам, спирам да пиша. Нужно е да се пренеса в книгата, която превеждам, да живея с нея денем и нощем и не мога да я отделя от битието ми. Това е труден процес, но и много сладък, особено ако превеждам литература, която не ми е много позната. Превеждам от словенски и румънски на македонски език. Доставя ми истинско удоволствие, когато имам възможност да превеждам текст на Борис Пахор, например, който е отличен словенски автор и да го представям на родния ми език. Или да преведа някоя румънска поезия, която никой преди мен не е превеждал на македонски.

Какво четат хората в Македония?

В момента младите македонци четат съвременната ни литература. Тя е много важна, допреди десетина и повече години не бе обект на внимание. Предпочиташе се чуждестранната литература. Говоря за читатели, които живеят с книгите, а не с тривиалните романи. Също така се чете европейска, балканска и световна литература. Не съм и съгласна с твърдението, че днес хората четат по-малко. Дори, напротив! Днешните млади образовани хора са много любопитни и отворени към света. Те не са засегнати от идеологии и са отворени да търсят добри текстове.

Романът ви получи наградата за литература на ЕС. Променя ли се отношението към даден роман след подобен приз и за вас по-трудно ли бе да напишете следващата си книга след такова признание?

Наградите винаги са помагали една книга да стане по-известна сред читателите. Моят роман живее трето издание в Македония. Едва ли щеше да има такъв успех, ако романът не бе получил този приз. В Македония също получих награда. Това помогна и да се преведе книгата ми на повече езици. Но както знаете животът на романа трае твърде кратко. Всяко чудо е за три дни. Не живея с тази награда, а пиша нов роман и не се интересувам от това дали заради предишни награди, новата ми книга ще се чака с по-голямо нетърпение. Пиша, защото ми харесва, а каква ще е съдбата на книгата не е важно по време на процеса на самото писане.

Разкрийте малко за новия роман, който пишете.

Това е история за изгубени градове и хора, като ще има мъжка и женска перспектива на случващото се. Надявам се книгите, които пиша, да стигат до по-голям брой читатели, не само в Македония, но и по света.