Бил Клинтън на 80 години: Президентът, който отказа да се предаде

Преди цели три десетилетия, когато Бил Клинтън навърши 50 години в разгара на успешната си кампания за преизбиране през 1996 г., той вече излъчваше меланхолия, напомняща за есента на живота.

"Имам повече вчерашни дни, отколкото утрешни“, често казваше той през онази година.

Носталгичните думи озадачаваха журналистите, които отразяваха администрацията му, но всички се питаха откъде идва тази меланхолия. 

Макар и буквално вярно, освен ако не е очаквал да доживее до 100 години, твърдението му, че вероятно има повече минало, отколкото бъдеще, отразяваше факта, че петдесетте са възрастта, в която човек осъзнава, че вече не е точно млад. Това все пак едва ли е възраст, която дава основание човек да се възприема като стар. 

Гледната точка на Клинтън обаче несъмнено е била повлияна от усещането за крехкостта на живота. Той никога не е срещал биологичния си баща, пътуващ търговец, който се е женил пет пъти и е загинал при автомобилна катастрофа на 28-годишна възраст, три месеца преди раждането на бъдещия президент.

И все пак самият Клинтън се оказа доста издръжлив, особено за човек, претърпял тежка сърдечна операция на 58 години. Днес 42-рият президент навършва 80 години - възраст, която най-после напълно оправдава един по-задълбочен поглед назад към изживяното, пише в статията си Джон Харис е редактор-основател и председател на Politico.

Бъдете сигурни, че през 1996 г. никой не е допускал възможността 30 години по-късно президент да бъде човек, който всъщност е с два месеца по-възрастен от Клинтън - и още по-малко, че това ще бъде Доналд Тръмп, който по онова време вече от около 15 години бе известен като магнат в сферата на недвижимите имоти и човек, умеещ майсторски да се саморекламира.

Минало и бъдеще

Малцина тогава са си представяли, че през 2026 г. самата страна ще се чувства толкова остаряла или поне толкова озлобена и лишена от обединяваща визия за бъдещето. Самата същност на най-мощното и разединяващо политическо движение след това на бившия президент Роналд Рейгън е изрично насочена към миналото - "Да направим Америка велика отново“ (Make America Great Again).

Много от навиците, които днес пронизват американската политика, онези, които я правят толкова безпощадна и изпълнена с възмущение и презрение, са съществували в зародиш още по време на президентството на Клинтън. По онова време тези явления изглеждаха екзотични - малцина осъзнаваха, че те всъщност полагат основите на една нова, непригледна нормалност.

В началото този тип политика, движена от презрение, често се въртеше около спорове относно публичния и личния характер на Бил Клинтън. Тази тема присъстваше в предизборните кампании срещу Джордж Х. У. Буш (1992 г.) и Боб Доул (1996 г.), а дори хвърли сянка и върху откриването на президентската му библиотека в Литъл Рок, Арканзас, през 2004 година.

Далеч съм от мисълта, че съм бил близък с Клинтън. Не съм общувал с него от десетилетие. Имаше обаче време, когато вероятно знаех толкова много за президентството му - за водещите идеи, решителните моменти и характерните личности в него, колкото всеки, който не е работил пряко в администрацията му. Това знание бе плод на шест години отразяване на дейността му в Белия дом за WP и още две години работа по книга, целяща да обобщи мандата му и да направи първоначална оценка на историческото му значение. Както от журналистическа, така и от историческа гледна точка, голяма част от това време премина в размисъл върху противоречивите оценки за характера на Клинтън.

Този спор е безкраен отчасти защото положителните и отрицателните черти на Клинтън - светлината и сенките - сякаш произтичат от един и същ източник: силната потребност да побеждава, да бъде значим, да съблазнява и да се докаже пред света. Представете си, че хората около Бил Клинтън през 1974 г. - годината, в която той прави неуспешен опит да влезе в Конгреса (а Хилари Родам, тогава негова приятелка, а не още съпруга, пристига в Арканзас, за да му помага) - бяха получили възможност да надникнат в бъдещето чрез магическа сфера. 

Те нямаше да се изненадат, ако научеха, че сред тях се намира бъдещ президент - талантът, амбицията и идеализмът му бяха очевидни. Нямаше да се изненадат и от това как впоследствие кампаниите и президентството му на няколко пъти са били на ръба на провала. Както отбелязва в биографията си Дейвид Маранис, още тогава Клинтън е имал репутацията на човек с разюздан сексуален живот, съпътстван от характерните за такъв начин на поведение безразсъдство, измама и лицемерие.

Клинтън не заема политически пост вече повече от четвърт век – период, равен по продължителност на времето, през което е бил на власт, считано от първата му изборна победа като главен прокурор на Арканзас през 1976 г. Според мен годините, изминали от момента, в който през януари 2001 г. отстъпи Овалния кабинет на Джордж У. Буш (който миналия месец също навърши 80 години), убедително потвърдиха тезата, че страната е можела да се справи и по-зле, а в ключови моменти очевидно се е справяла по-зле – отколкото при управлението на Клинтън, с всичките му силни страни и слабости.

Сега, когато Клинтън навършва 80 години, а страната се замисля за бъдещето след Тръмп (което предстои след две години), ми се струва, че има поне четири аспекта, в които Клинтън е излязъл победител в големия спор за характера му, съпътствал целия му житейски път.

Отговорност

Това е въпрос, по който възгледите ми не са се променили съществено от онова време досега. Парадоксът на президентството на Клинтън се състои в това, че макар да е проявявал безразсъдство в личния си живот - стигнало кулминацията си със скандала с Моника С. Люински и неуспешния опит на републиканците да го отстранят от власт чрез процедура по импийчмънт - той е демонстрирал изключителна отговорност при упражняването на властта и готовност да поема премерени рискове в името на това, което е смятал за правилно. 

Вярно е, че той често е изпадал в мъчителни колебания пред трудни избори - по теми, вариращи от търговията и социалното подпомагане до войната на Балканите. Но в крайна сметка, а понякога този "край на деня“ е настъпвал доста късно, по важните въпроси рядко е имало разминаване между това, което Клинтън искрено е смятал за правилно решение, и реалните му действия.

Много от политиките му днес не се ползват с одобрение в собствената му партия. Политическата обстановка и контекстът, в които той е действал, обаче са били коренно различни от сегашните. Клинтън е бил политик до мозъка на костите си, но не и прекомерно циничен човек, често е бил готов да заложи на карта собствените си политически интереси в името на това, което е възприемал като обществен интерес.

Убеждаване

Една от причините Бил Клинтън и неговият стил на центристка политика да изглеждат остарели е, че изминалото поколение се характеризира с коренно различен акцент: политиката на мобилизация. При този по-късен политически подход изборите се печелят главно чрез задълбочаване на разделенията и повишаване на залога от морална гледна точка. Целта не е да се спечелят скептиците чрез силата на аргументите, подкрепени с разумни доводи. Целта е да се убедят собствените поддръжници, че противниковата страна е толкова отблъскваща със своята същност и цели, че те трябва да се обединят около вас и да гласуват в максимално голям брой.

Накратко, политиката на мобилизация използва силата на презрението, докато политиката на убеждаване си служи с езика на уважението. Политиката на мобилизация често борави с идеологически и културни абстракции като противопоставянето между свободния пазар и социализма или между "традиционните ценности“ и сексуалната свобода. Това са дебати, които са особено силни в това да накарат хората да решат на коя страна застават. Политиката на убеждаване по-често се фокусира върху конкретните човешки измерения на политическите решения, например какво би означавало за вас разширяването на обхвата на данъчните облекчения за грижи за деца.

Борбата за власт

Когато през 2004 г. Клинтън открива своята президентска библиотека в Литъл Рок, покойният Питър Дженингс от ABC News го провокира в интервю, споменавайки скорошно проучване сред историци. То оценява президентския му мандат като цяло доста високо, но му отрежда предпоследно място (веднага след Ричард Никсън) по отношение на "моралния авторитет“. Клинтън отсича, че историците грешат, и добавя: "Изобщо не ме интересува какво мислят те“ Дженингс отвръща: "Извинете, господин президент. Усещам го дори оттук. Всъщност ви интересува много силно.“

Тогава Клинтън избухва: "Не искате да навлизате в тази тема, Питър. Не искате да навлизате в нея. Не и след това, което вие направихте. И начина, по който вие, вашата телевизия, постъпихте с [прокурора по делото "Уайтуотър“] Кенет Стар. Начина, по който хората ви повтаряха всяка дребна, долнопробна подробност, която той изтикваше към медиите. Никой си няма и представа какво е усещането.“

В новата библиотека имаше кът, посветен на процедурата по импийчмънт срещу Клинтън през 1998 г. и последвалото му оправдаване, озаглавен "Борбата за власт“. Според експозицията скандалът е бил просто опит на републиканците да преобърнат резултата от избори, които са загубили.

По онова време смятах, че това е най-вече мъчително скалъпено оправдание на Клинтън за собствените му грешки. Събитията оттогава насам обаче наклониха историческия дебат неоспоримо в негова полза. 

Клинтън беше прав, че нападките срещу личността му често не бяха съществени сами по себе си, а служеха като параван за прокарването на други цели.

Упоритост

През 2000 г., докато президентският мандат на Бил Клинтън наближаваше края си, а Хилари Клинтън водеше успешна кампания за място в Сената от щата Ню Йорк, в Белия дом се проведе стратегическо съвещание с участието на тесен кръг от доверени сътрудници и стратези. Както по-късно ми разказа един от тях, Бил Клинтън повдигна въпроса, който всички премълчаваха, но който витаеше във въздуха. Той отбеляза, че избирателите и по-специално те искат да разберат защо Хилари е останала до него по време на сексскандала. Настъпи кратък момент на неловкост, преди Хилари Клинтън добродушно да вметне, че и тя самата би искала да знае отговора.

"Защото си човек, който не се предава!“, отвърна президентът, като за по-голяма убедителност жестикулираше енергично във въздуха.

Всъщност, струва ми се, и двамата притежават това качество. В продължение на десетилетия те остават заедно в брака си и продължават да се борят за каузите, които са им важни, преминавайки през множество както победи, така и неуспехи. Това също е проява на характер.

В днешно време публичните появи на 42-я президент на САЩ са по-редки. Понякога той изглежда немощен. Сред скептиците спрямо него има мнозина от собствената му партия. И все пак, по повод 80-ата му годишнина, основният въпрос изглежда не е толкова за неговия характер, колкото за този на страната: съществува ли път към бъдеще, в което повече хора биха повярвали заедно с него, че политиката може да разкрие най-добрите, най-щедрите и най-вдъхновяващите страни на националната идентичност? Клинтън може и да остарява, но тази идея трябва да бъде възродена.

*Анализът е на Джон Харис е редактор-основател и председател на Politico