Патриарх Кирил и Путин: Църквата има интерес от танковете и дроновете

"С добри намерения" е заглавието на книгата, която руската журналистка Ксения Лученко е написала за Руската православна църква. Тя е осъдена задочно на осем години лагер и живее в изгнание.

Църквата помага на Путин чрез меката сила сред диаспората и в чужбина, а държавата помага на църквата да запази територията. А това може да стане само със сила. В Русия обаче практикуващите вярващи са малко, между един и един и половина процента. Единственият маркер е: ти си руснак, следователно си православен, казва Лученко в интервю за ФАЦ, цитирано от БГНЕС.

Г-жо Лученко, руският патриарх Кирил току-що публикува нова книга. Какво е впечатлението ви?

К.Л.: Независимо от съдържанието, текстът е написан толкова лошо, че човек се пита кой всъщност стои зад него и кой е отговорен за написаното.

Защо Кирил оправдава войната чрез религията?

К.Л.:  Кирил и Путин имат общи интереси. Църквата не просто служи на държавата, тя я използва, защото и двете страни искат едно и също: Украйна и постсъветското пространство. Целта беше да не се губи така наречената канонична територия на църквата. Когато Украйна започна да се отдалечава, стана ясно, че тя може да бъде задържана единствено със сила. Затова църквата има интерес от танковете и дроновете. За нея държавните граници никога не са съществували.

Това канонично пространство за Путин ли е т.нар. "руски свят"?

К.Л.:  Това е зоната на политическо влияние на Путин. Църквата помага на Путин чрез меката сила сред диаспората и в чужбина, а държавата помага на църквата да запази територията. А това може да стане само със сила.

Във вашата книга Кирил е представен като първия напълно съветски патриарх.

К.Л.:  Предшественикът му Алексий е израснал в независима Естония и принадлежи към друга в културно отношение среда. Московската патриаршия действително е създадена от Сталин през 1943 г., но тези хора все още не са били съветски хора. Кирил обаче израства в рамките на Съветския съюз. Самият той казва, че никога не е бил дисидент. Сега е осъществил мечтата на своя учител, митрополит Никодим Ротов, а именно да свърже съветската власт и православието.

Имате предвид църквата като институция, а не духовната страна на религията?

К.Л.:  Те не ги разделят. Идентифицират "църквата" със самите себе си, с корпорацията на епископата, а от всички останали се очаква да се подчиняват. Това, от което имат нужда, е маса. В Русия обаче практикуващите вярващи са малко, между един и един и половина процента. Единственият маркер е: ти си руснак, следователно си православен.

Звучи като брандиране. Корпорация и марка, при това квазиполитическа. Всичко е изградено върху това.

Тази църква някога отделяла ли се е действително от руската държава?

К.Л.:  Напротив, днес тя се чувства изключително свободна. В миналото винаги е имало държавен орган, който я е контролирал. Днес самата църква се е превърнала в органа, който определя религиозната политика. Когато Кирил проповядва, че църквата никога не е живяла толкова свободно, колкото при православния президент Владимир Владимирович, той не лъже. Именно затова тя има собствена политическа субектност. Няма пряк контрол, а само ситуационно подчинение. На практика в продължение на 20 години църквата се е научила да прокарва закони в своя полза.

Докъде конкретно се простират претенциите ѝ към собствеността?

К.Л.:  Официално в Русия никога не е имало връщане на собствеността отпреди революцията. Единственото изключение е църквата. Дори сгради, които преди 1917 г. са били църковна собственост, а впоследствие са продадени, вече могат да бъдат възстановявани със задна дата. В Калининград, бившия Кьонигсберг, където преди революцията не е имало православни храмове, на църквата са били върнати католически и лутерански храмове. Както и замъци на Тевтонския орден.

Случаят с Pussy Riot през 2012 г. беше ли повратна точка?

К.Л.:  Тогава всички бяха потресени, че жените са осъдени на две години затвор само защото са се намирали в църква. Днес, на фона на огромните присъди, които получават хората, противопоставящи се на Путин, това почти изглежда хуманно. След това в църквата започна борбата срещу инакомислещите. Всички, които призоваваха за помилване, Кирил нарече "предатели в расо". Оттогава правилото е: или даваш благословията си на патриарха, или си тръгваш. Няколко свещеници, които впоследствие подписаха призива срещу войната, днес вече не живеят в Русия.

В Германия църквите говорят за пацифизъм. В православието възможно ли е изобщо такова нещо?

К.Л.:  Това почти се възприема като ерес. В руския контекст пацифизмът означава да призовеш Путин да прекрати войната и да се изтегли от Украйна. Не става дума за абстрактни призиви за мир, а за активен пацифизъм, заради който човек може да попадне в затвора. Аз самата бях осъдена задочно, формално заради една публикация. В нея написах, че през 2024 г. руска ракета е ударила детска болница в Киев и че подобно нещо не бива да се случва.

На фронта свещеници благославят войниците и опрощават греховете им. Колко мащабно е военното духовенство?

К.Л.:  То е широко разпространено. Това военно духовенство поддържа бойния дух. Свещеници носят икони по фронтовата линия, извършват масови кръщенета на войници и ги насърчават да влизат в битка. При операцията в Курска област руски подразделения проникнаха в украинските позиции през газопровод, като с тях е бил и свещеник. Сега в църковните медии пишат за него като за герой и го наричат "свещеника от тръбата". Звучи гротескно, но е факт

И в същото време руски ракети унищожават православни храмове.

К.Л.:  Тя отдавна е милитаризирана. Църквата участва в окупацията, постави украинските епархии на окупираните територии под юрисдикцията на Руската църква, изпрати там свещеници от Русия и принуди всички общини да се пререгистрират съгласно руското законодателство. А да се регистрират имат право само руски граждани. Онези, които отказват, са преследвани. Константин Максимов, който отказа да премине към Руската църква, получи 14 години лагер.

Има ли тази църква бъдеще след всички тези грехове?

К.Л.:  Това зависи от бъдещето на Русия. Църковните ръководители се свързаха с режима, на практика с кръв, и ще трябва да споделят съдбата му. Ако на власт дойде демократична сила, те ще заявят, че държавата ги е принуждавала. Това ще бъде тяхната карта. Но обикновените вярващи и свещеници никога няма да поемат отговорност. Те чакат патриархът да каже нещо и се подчиняват.